Магията беше плашеща, когато не знаеш с какво ще те изненада, вярваше Дориан от малък. Животът му като дете протичаше в това да бъде обгрижваният син на чистокръвната фамилия Уард, да бъде уважаван и обожаван след шестте сестри, които майка му бе родила преди това, всяка слугиня в огромното имение в Калабор да изпълняваше всяка негова прищявка по начина, по който на него му се искаше.
Но дори още в съвсем ранна детска възраст можеше да види какво се случва със сестрите му. Всички те бяха значително по-големи от него и за разлика от родителите му не успяваха да съхранят младежкия си вид. Нежните им черти избледнявага, грозни бръчки дълбаеха лицата им, а косите им се прошарваха в грозен бяло-сив цвят дори преждевременно, можеше да сметне Дориан. Притеснението, че и неговото младежко лице ще бъде накърнено от годините, които дълголетната му раса бе орисана да изживее, дълбаеше рани в душата му, която той все още бе твърде млад, за да обвърже със специализация.
Когато неговият миг настъпи, алхимията, от която се интересуваше още откакто нездравословното му любопитство го водеше из прашните библиотеки с какви ли не невинни и какви ли не користни цели, се бе превърнала в направлението, на което избираше да се посвети.
Но това не беше денят, решаващ съдбата му като еварим. Недълго след като младият магьосник бе се превърнал в начинаещ алхимик, през открехнатата врата на спалнята на родителите си бе дочул майчините вопли, бе чул как тя гласно изразяваше своя страх, че сърдитата по незнайни причини Аела ще отнеме и Дориановата младост, както бе направил с шестте и дъщери. Плътно опрял длан до меките си устни, Дориан се бе отправил към стаята си, където със запалена свещ в ръка и с все още новата, почти непозната своя сила опитваше да омагьоса огромното огледало пред леглото си, за да предаде на образа там склонността възрастта да се отразява върху него визуално. Ала вместо това бе създал образ, съвсем реален, от плът и кръв, също толкова млад, нежен и красив колкото самия него. Но с празен поглед, изострени зъби и зловещо хладна кожа. И именно този ден се бе превърнал в най-важния в живота на Адонис. Копието си бе нарекъл накратко Грей, а Искрата, за която той толкова мечтаеше, се бе пробудила у него и го бе оставила завинаги на 18.

Допълнително:
* За разлика от повечето свои съмишленици Дориан е в отлични отношения със своето вампирско копие въпреки опита на Грей да го удуши веднъж и да му отрови чая със собствените му отвари два пъти. Тези дразги обаче остават в късната Първа епоха и завършват с подарък, който Дориан отправя към Грейсън след опита му за душене - обеца за език, която е омагьосана така, че да го предпазва от слънцето, но да не може да бъде свалена и да му причинява болка при всяка целувка. Малко след това враждата между двама им е прекратено и дори доста често двойниците разменят местата си за забавление.