The start of the end!

ле Вейн

Манаса и Фелин бяха неразделни. Израснали неразделни, бяха свикнали винаги да се грижат една за друга. "Най-добри приятелки". Не веднъж си бяха обещавали по детски, а след това кръстосваха кутретата на малките си, детцки ръчички и се засмиваха сякаш всичко това бе една голяма тайна. Малките ле Вейн срещу света!

Докато не дойде нощта.

Небето изливашена събралата се мъка от последните няколко по-горещи месеци. Вятърът хапеше гола кожа щом намереше. Всичко, което се бе променило до този момент бе нищо в сравнение, с онова което щеше да пребърне пакта на ле Вейн съвсем скоро.

Фелин загуби контрол над звяра в себе си, заслепена от болка и неудържим глад. Лунната светлина хвърли мрачни сенки в очите ѝ, когато впи зъби в сестра си. Манаса усети как отровата на вампирското ухапване прониква дълбоко в нея, като змия, която я обвива и стяга отвътре. По ирония на съдбата змийският шифтър бе повален от чужда отрова. Станал свидетел на всичко това, съпругът на Манаса бе опитал да се намеси, само за да бъде вторият пострадал фатално тази нощ.

Змийският шифтър се бори, но болестта, предизвикана от вампирската захапка, я покоси, влошавайки всяко нейно движение и съпротивление. За съпруга ѝ отровата беше смъртоносна. Той издъхна в обятията ѝ, оставяйки сърцето ѝ опустошено. Манаса остана сама със смъртната болест, която се опитваше да я унищожи.

С несломима воля и решителност, за които дори не подозираше, че притежава, Манаса се изправи пред болестта, преодолявайки заразата, която искаше да я погълне. С всеки ден се бореше, спомняйки си изгубената си любов и сестрата, която се бе превърнала в нейния неволен враг. Най-накрая, след дълга битка, тя успя да се излекува, макар и завинаги белязана от спомена за една нощ, която никога нямаше да забрави..........

.......След онази злокобна нощ дълбока пропаст зейва между двете близначки. Сестринската им връзка, някога силна и неподвластна на времето, сега лежеше разкъсана на хиляди невидими парчета. Манаса, макар оцеляла, носеше в себе си отровата на предателството и мъката по изгубената си любов, която сякаш изпълваше всяка празнина в душата ѝ. Прошката ѝ беше далечен и неизпълним идеал – нещо, което не можеше дори да си представи, когато виждаше лицето на Фелин.

Фелин също усещаше тежестта на стореното, отровеното чувство, че е предала най-близката си, докато губеше контрол над себе си. Вината беше тъмна и студена – тя се беше вгнездила дълбоко в нея, ала беше покрита със стоманена обвивка, родена от гордост и его. Неспособна да се извини; нито можеше да покаже слабост, нито да се разкрие пред Манаса. Страхуваше се, че всяка дума само ще задълбочи отчуждението помежду им.

И така, двете сестри започнаха да отбягват спомените си и една друга. Всеки поглед беше остър и болезнен, всяка случайна среща носеше мълчание, натежало от непроизнесени обвинения и огорчение. Фелин се изолира – сенките на новото ѝ същество я обгръщаха, а тя самата, водена от усещането за вина, се затваряше все по-дълбоко в своята самота.

Те не бяха вече една душа в две тела, както преди. Пропастта помежду им растеше, сякаш всеки спомен от онова, което бяха, се разтваряше в безкрайно море от болка и неразрешено минало.

Тяхното "Най-добри приятелки" беше останало далечен шепот.