tammuz jupiter | unsavory | second age | fc: lu zhuo || Free

Какво кара един ангел да загуби душата си?

Какво кара един ангел да изгуби вяра в подадената му свише роля, отредена и изпредена от самата Съдба?
Какво кара един ангел да поддаде на напрежението, да изхвърли бронята, която го задушава, да претвори в мир оръжието, създадено за война, да разкъса и разпори златните окови, които бидеха увити около него като кафез, твърде малък за един орел?

Какво кара един ангел да падне?
Любов.

Но не такава, каквато си мислите. Не непонятно инферно, способно да повлече в огнената си паст море от пепел и жупел, изгарящо, играещо си със всичко и всички до неузнаваемост, прииждаща стихия, която колкото и носеше страст, толкова и носеше разрушение.

Не, тази любов бе друго нещо. Нещо сакрално, общочовешко, нещо което всеки знае и познава, нещо което носи вътре в себе си. Това е любов към семейството, към ближния, към другите, а и към себе си. Бе любов към Справедливостта.

Докато Справедливостта не бе погубена с отрова.

Думузид бе създаден преди Великата война. Двукрил, свободен радикал, живеещ за за ролята си, по ролята си, една пешка в шахмата на Вселената, прост войник, заклет да води една изгубена битка и една изгубена надежда, лъч светлина на едно умиращо слънце. По онова време не знаеше какво има зад Желязната завеса, не знаеше дори че я има, не знаеше колко много всъщност му бе непонятно.

Невежеството бе блаженство, запазено само за невинните.
Невинни няма.

Войната го свари неподготвен, при все че знаците бяха там, видни за онези, които имаха очи да съзрат отвъд сенките на Платоновата пещера. И за какво? Нима тези, с които се биеха, да нямаха свещени мотиви и истинска надежда, нима не се биеха и те за по-добро бъдеще?

Нима да си безпристрастен значеше да не си милостив?
Нима като обричаш чуждите души на страдание, запазваш своята собствена?
Това ли беше Справедливостта?
Ако би бе така… тогава той не я искаше.

И своите се обърнаха срещу него.
И нощта изригна.

И умря. И се роди. И се преиначи, претвори, пресъздаде. Ангелът Думузид вече не съществуваше. Имаше само Тамуз Юпитер. Сам, отритнат, на границата между царството Одеоново и вселенския прах, се остави на течението.

Когато се опомни, бе на непознато място, и някой бършеше челото му с влажна кърпа. Погледът му се изпълни с тъмночерни къдрици.

Миризмата на билки и течни метали изпълваше ноздрите му и го караше да бърчи нос от неприязън, докато се въртеше с него из ателието му и наблюдаваше през рамото на еварима как най-новият му опит се изпари в ръцете му. Изцъка с език в израз на съчувствие и потупа тъмнокосия по рамото.
-Е, поне този път нищо не избухна.
Засмя се, докато еварима притисна устни в тънка чертичка и го стрелна с недоволен поглед. Ангелът, (бивш ангел, бивш светец, бивш воин, настоящ дезертьор, настоящ беглец, настоящ  н и к о й-) прикри смеха си с покашляне, преди да отметне бели коси и да отвърне на погледа му със свой собствен.
-Защо продължаваш да правиш това, Поли?
Еварима поклати глава, извърна очи и се върна към опитната си дъска. Измина време. Преди…
-Страхувам се да умра.

Живей тогава. Бе искал да му каже, но сам Тамуз не би последвал собствения си съвет, затова мълчаливо следваше деградирането на онова, което в началото бе брилянтен ум и нежна душа, която го бе гледала по начин, различен от всичко останало. Бе се обърнал към него с чисто съзнание и без предразсъдъци. Бе го спасил от прага на Смъртта.

А Тамуз не можеше да спре това, което никой Бог не можеше да контролира. Неизбежността.

Понякога му се струваше, че Аполо бе двама различни човека, защото понякога от него лъхаше хлад и вятър, зимна поема като пристан в лятна жега, понякога той се държеше така, сякаш самото му име му причиняваше болка, а Тамуз не искаше да му причинява болка. Понякога Тамуз се чудеше дали не полудява, далк Аполо не беше фигмент на неговото въображение, а той бе душа, пътувайки към вечните селения на Нексусът (или Бездната, не беше сигурен на кое от двете места щеше да попадне)

-Аполо, ти си болен!
Бе поредният спор. Поредните опити на ангела да спре саморазрушението на своя приятел в невъзможния му поход до създаване на елексир за безсмъртие.
-Вън.
Бе единственото което тъмнокосия бе казал, ръце треперещи над чукалце и хаванче, бледен тен покрит с тънък воал от пот, лице изпито до неузнаваемост, черни очи пълни с огън. Огненото инферно на войната, което Тамуз още виждаше в кошмарите, пратени му от Лорен като наказание.

И бе избягал. Скиташе се без посока и идеал в продължение на векове. Ери се меняха и въртяха, а Тамуз така и не се реши да се върне. Цял живот бягаше от себе си, от миналото си, дори донякъде от бъдещето си. Неизвестна, непонятна посока, свободен радикал, минно поле. Бе огледало на светът, а светът не знаеше какво желаеше да бъде.


А погледът му, след толкова години, пак се изпълни с тъмни къдрици, забързани стъпки, решителен, познат поглед
-Поли?

Фигурата замръзна.

Ти, Кралице, на света първа си по красота.


Relationships:
Аполо/Артемис Катаегис - имат сложна връзка. Приживе, Аполо е бил много важен човек за Тамуз, като онзи който го е прибрал след падението му. Между тях има химия, може би дори чувства, но параноята на Аполо и маниакалните му опити да изведе елексир за безсмъртие ги скарват жестоко и Тамуз си тръгва преди да се изяснят като хората. При връщането си не е осведомен, че Аполо е мъртъв, а Артемис е заел неговото място и това е база за съществуване на бъдещи търкания

.