"I was ready to love the whole world,
but no one understood me, and I learned to hate."
but no one understood me, and I learned to hate."
Две сини очи се взираха в него от мрака. Не си ги спомняше така, толкова подобни на неговите – винаги бяха били някак по-жизнени, по-светли; съдържащи във себе си всички цветове от разлятата палитра на живота. Тя бе рисувала приказни картини в този поглед – такива, в които хората се бяха губили, твърде замаяни от краткотрайния бяг от реалността в ефирната статичност на въображаемото, което тези очи им предоставяха. Такива, в които той се бе губил. Сега бяха същите. Мрачни и мъртви, ледени в самата си същност. Очакваше се. Смъртта правеше това с хората. Това, което бе останало от тях да броди из вечността, излиняваше с годините, губеше цветовете и яркостта си, избледняваше, подобно на стари картини, опърпани по краищата. Изчезваше. В този откраднат момент жената, наблюдаваща го от сенките, бе по-неясна, с размити очертания и прекъснати контури. Вече не се губеше в очите й.
Сведе своите и черният спомен подкоси краката му, накара вените му да пресъхнат. Можеше почти да се престори, че и той бе плод на гниещото му съзнание, ако не бе дупката, оставена в гърдите на отсрещния признак като прощална целувка от баща му, превръщайки отровната представа в реалност. Жената проследи погледа му и нейният стана почти умолителен. За какво го молеше? Да забрави и да продължи напред? Не, Ерис нямаше как да го направи. Жалостта й мъжът срещна с премерен, студен гняв, върху чието съдържание в контурите на личността си бе работил дълго. Не можеше да прогони яростта и омразата от сърцето си, а желанието за мъст пареше върху езика и зад клепачите му, но неговите очи оставаха безупречно ясни, незамъглени от бурята. Студени, сковаващи до мраз. Не, сълзите на трептящото привидение отпреде му не можеха да го подхлъзнат - все пак бе Калязин, макар и не по кръв, а те винаги уреждаха сметките си; най-честно прокарвайки кама между ребрата ти, за да можеха да злорадстват за края ти и след настъпването му, като се изправеха пред теб между двата свята. Това бе направил и бащата на Ерис с майка му, когато бе разбрал истината, а младият некромант не бе нищо повече от последователен син на баща си.
Ерис извади своята кама от вътрешния джоб на палтото и я завъртя между пръстите си. Платинената дръжка, инкрустирана с кървав рубин в основата и извезани инициали Е. К., проблесна на закачливата светлина от догарящите свещи и хвърли зловеща сянка върху отсрещната стена. Такава биваше наречена на всяко новородено от техните, а неговата бе една от най-пищните поръчвани досега. Доскоро Ерис бе бил таченият наследник - скъпоценното, низвергнато съкровище на баща си, което бе трябвало да разшири и лъсне империята им, за да поднови блясъка й. Преди идентичността и мечтите му да бяха станали на прах. Родът Калязин бе древен и могъщ, с корени простиращи се до зората на времето, живота и смъртта. Не толелираха половинчатост и слабост, ненавиждаха всеки един от рода си, който не бе откърмен в прегръдката на силата. Величието бе закодирано в клетките им, в самия код на съществуването им, който биваше активиран с раждането и продължаваше да функционира много след смъртта, поддържан от шепотите и слуховете, приказките, разказвани за тях – истории, които ги караха да изглеждат нереални, призрачни, като мнимите привидения, с които имаха пипкавата задача да работят. Ветровете на времето, които донасяха със себе си конфликти, войни и промени, не можеха да ги съборят; Калязин винаги намираха начин да се нагодят, защото, макар и огъваемо, златото бе устойчиво. Възприемаха себе си като крале, управляващи от сенките, макар че не бяха нищо повече от едни пешки на божествената шахматна дъска. И всеки, който не бе Калязин, бе враг.
Сега те всички знаеха истината за потеклото му и с разсъбличането на лъжата Ерис бе загубил позициите си, бъдещето си, името си. Всичките празни обещания. Като се замислеше, действително не му оставаше друго освен нуждата за отмъщение. Разбираш ли, майко?! Имаше само горящото, неумолимо желание да види семейството си на колене преди да позволи на рубина да целуне кожата им.
Майка му не бе достатъчно силна и се бе скършила под тежестта на очакванията им, залитайки в чужди прегръдки, когато в отредените й бе намирала само хладина. Ерис си бе обещал да не бъде като нея. Силата бе за тези достатъчно смели да се протегнат и да я сграбчат. Ръцете й се бяха оказали твърде къси. Сега тя се взираше в него от сенките. Мълчаливо – никога повече нямаше да проговори. Думите вече ги нямаше.
Калязин й обърна гръб и напусна помещението. Обичаше я въпреки стореното, от което изпитваше срам. По някакъв извратен начин обичаше и семейството си. Затова не бе достатъчно да го види разрушено. Трябваше да е от неговите ръце.
Нед 17 Ное 2024 - 23:28 by - luca -
» Върнете своя герой
Чет 14 Ное 2024 - 10:25 by - luca -
» Отсъствия
Съб 9 Ное 2024 - 17:17 by Hilda.
» Новини
Пет 8 Ное 2024 - 2:25 by - luca -
» now i am waiting again for the catastrophe of my personality to seem beautiful again, and interesting, and modern.
Пет 8 Ное 2024 - 2:04 by - luca -
» unable are the loved to die, for love is immortality
Пет 8 Ное 2024 - 2:04 by - luca -
» Важни съобщения
Чет 7 Ное 2024 - 22:25 by - luca -
» Предложения
Чет 7 Ное 2024 - 22:22 by - luca -
» Вземете готов герой
Чет 7 Ное 2024 - 21:21 by - luca -