Andarta

- Какво ми носиш днес, Пърси? - момичето погледна към настоящия си ухажор.

Беше странно как не беше избягал далеч, когато му бе разкрила малката си тайна. Не беше точно тайна. Андарта просто просто практикуваше занаята да препарира животни и други. Единственото условие винаги е било трупът да е в прилично състояние и да бъде ... труп. Никакви живи същества не преминаваха през тази врата. Освен Андарта и настоятелния млад господин. Не че тогава и тя не беше млада госпожица, но не можеше да става и дума за сравнение между нея и мелеза.

Изправи се и заобиколи масата, на която остави да почива лапа на мечка, чиято кожа още не беше одрала. Пръстите бяха само три, което не беше обичайно за вида - затова я задържа. Погледна в отворения чувал и преценителният поглед остана да се взира в първите няколко секунди.

- Изглежда чудесно. Искаш ли ... да гледаш? - повдигна вежди, когато грабна чувала, в който се намираше малката лисичка.

- Да ...


- Отиваме на изискан обяд, Андарта, не на погребение ...

Момичето повдигна вежди по посока константно мрънкащата си сестра. Нима очакваше да я види облечена в друго освен дълга черна рокля, която да скрива цялото й тяло? Беше една от малкото, които перфектно знаеха причината Андарта никога да не предприема риска да се облича провокативно. Странните белези по тялото й я смущаваха. Понякога мислеше за себе си като за поредния трофей из препаратите. Искаше й се някой да изтръгне и последната частица живот, за да я превърне в съвършено творение. Само тогава нямаше да се срамува от реалността.

Не случайно в онези години отбягваше всеки кандидат за ръката й ... през целия й живот никой не я беше виждал гола. Нямаше и нужда. Защото не искаше да се обяснява за странния дискомфорт. Затова се носеше в черно и се държеше дръпнато, понякога дори се долавяше миризмата на мърша, сякаш бе ходещо разлагащо се тяло,

Това не бе непременно лошо ...

- Изискан обяд, на който гърдите ти още малко ще изскочат!? - усмивката не закъсня и се появи на лицето на момичето.

Засмя се звънко - в пълен контраст с онова, което светът бе виждал и познаваше. Което му беше позволила да познава. След като щяха да си казват и нещата такива, каквито са ...


Замъкна се в килиите. Смърдеше на купища гнус, включително всякакви човешки отпадъци. Присви вежди, докато не се появи пред килията, до която баща й търпеливо я бе инструктирал да стигне. Пърси, Пърси ... разбира се. Защо се съмняваше в уменията на хората? Винаги намираха начин да разочароват. Не че по начало искаше прекалено много от Пърси. Имаше само едно единствено условие и той бе решил да направи точно обратното на това, което младата еварим бе поискала от него.

Единствената светлинка беше факлата в ръката на момичето. Няколко крачки и вече виждаше ясно чуждото лице, пръстите, затегнали се около решетката.

- Не знам защо съм тук ...

- Аз знам - усмивка придружена с кратък кикот. - И ти също много добре знаеш - който сам си го направи, друг не може по-добре, помисли си.

- Кажи ми, нека знам!

- Защото излъга - не промени тона на гласа си нито за секунда. - Предупредих ли те да не унищожаваш нищо?

Андарта не се шегуваше. Тя не препарираше, за да руши. Препарираше, за да запази уникалността непокътната за дълго време. Харесваше й да преработва странни образи, които навярно нямаше да види никога повече, ако изпуснеше възможността. Но никъде не се вписваше убиването.

- Исках да те впечатля ...

- Можеш само да ме отвращаваш.

- АЗ ЛИ ТЕ ОТВРАЩАВАМ!? - викна се в лицето на Андарта и тя само вдигна палец над веждите си, за да изтрие хвръкналата капчица плюнка от чуждата уста. - Ти си тази, която ме накара ...

- Повече никой няма да те кара да правиш, каквото и да е било, Пърси. Не се безпокой. Убиването на животни по тези ширини се наказва жестоко. Най-вече в горите на баща ми.

- Ще си платиш! - вратата издрънча, но катинарът възпираше мъжа от последвали действия.

Андарта бе скръстила ръце и наблюдаваше.

- Единствено ти трябва да си плащаш за това, което направи, Пърси. Надявам се да разбереш, докато си жив смисъла на това - ноктите й задраха по решетките на килията в близост до чуждото ухо.

Неприятният звук накара няколко други затворници да изпсуват.

- НАПРАВИХ ГО ЗАРАДИ ТЕБ!

- Трябваше да си различен, просто не можеш, никога не ме чувате - остави го да види само гърба й.

Беше я загубил по ред параграфи вече.


Мислеха си, че си измисля ... преценката й обаче не беше никаква измислица. Не можеше да различи онези, които се намираха в тъмницата й, но всеки от тях имаше конкретна причина да се намира точно там. Наричаха я нещастница, но само по себе си те бяха истинските нещастници. Искаха истинско доказателство. Щеше да им го даде.

Или поне така си въобразяваше. Но във всеки случай щяха да си получат заслуженото. Щеше да им го даде на тепсия.

Надяваше се обаче да го сервира по правилния начин, с правилния бог, със съвършеното потвърждение. Ала срещна единствено мълчаливо разочарование, когато се изправи очи в очи с бога на Кармата за няколко незначителни секунди преди да изчезне от очите й. Кармата перфектно пасваше на ситуацията. Имаше си богове за всичко.

Но какво му ставаше на този!? Точно който й трябваше ...

Гневът намери мястото си в душата й и остана да бушува там, оставяйки след себе си поредица от гневни послания. Разочарование!? Не трябваше да бъде такова! Отказваше да вярва, че е такова. Андарда не смяташе, че боговете са решението на всичките проблеми на човечеството, но не искаше да повярва, че такова трябва да й бъде първото впечатление.

Така с гориво на тихия гняв в отговор на разочароващото мълчание и чуждо изчезване започна историята на двамата. Някой трябваше да му каже, че нещо не е наред и си личи.


- Не си ли се замисляла да промениш стила си на обличане.

- Не, скъпа, не ... никога няма да ми е естествен този твой стил ...

Този твой стил, който отговаряше на почти целия днешен свят. Архонът си сложи дългите и тежки обеци и се огледа в огромното огледало. Нямаше никога да изневери на собствения й непроменлив имидж. Затова несъмнено почти винаги ясно я разпознаваха, но това нямаше как по-малко да я тревожи. Никога не бе крила същността си. Дори в онези години, в които наричаха хобито й коварно и странно, защото никога не знаеха цялата история. А въпроси? Разбира се, задаваха. Ала щом някой задава въпроси, несъмнено не му е работата да знае отговора.

Най-важното нещо бе просто съвършения баланс. Откъдето се отправя зло, се връща обратно. Откъдето строи добрина, ще се върне.

Енергията не се губи. Може само да се преобразува, докато не се върне в първоначалното състояние на своя притежател. Човек може да задържа само каквото сам си създаде. Нищо повече. Нищо по-малко, докато сам не пожелае.

Всичко се връща.

Няма нужда да е облечено в черна дълга рокля. Може да е измамената съпруга в бяло, тръгваща си от сватбения си ден в отговор на измяна.

Всяко действие е придружено с неизбежната отплата.

Това, което ще ти се върне, когато береш плодовете на собствения си труд. Колкото повече отлагаш, толкова повече ще тежи кошницата. Но винаги ще трябва да я носиш със себе си. Не можеш да се скриеш от онова, което ще ти бъде натикано обратно, защото си е твое - най-вече когато отричаш.

Отхвърлянето може само да бъде проблем. Защото онова, което ще ти принадлежи, ще бъде неизбежен товар или пък приятно успокоение - ала по-често първото.

- Защо тогава не облечеш тази рокля?

- Прекалено са къси ръкавите й ...

- Все отнякъде трябва да се започне.

- Не днес, Кармен, не днес.

ПС: обсъдено е с Дилук и Векс. Ако може и името ми да се смени на andarta., мерси <3