came out of thin air

Не поглеждам назад. Болката, която изпитвам е силна, но не мога да позволя на някой, който и да е да ме види такава. Имам чувството, че съм била нападната от хиляди птици под черното небе, вкусили от плътта и кръвта ми.
Качвам се в стаята си и рухвам на пода. Боли ме. Иска ми се да мога с един замах да приключа всичко. Но имам ли способността да го направя? Имам ли волята да прекратя мъката и болката, които ме убиват бавно и мъчително.
Докосвам мястото от което тече кръвта ми. Пръстите ми се оцветяват в ярко червено. Светът пред мен става черен. Дали това не е краят? Ако е така, то живяла ли съм пълноценно? Изпълнила ли съм своят дълг към света? Към себе си? Или съм се страхувала да живея пълноценно? С какво ще бъда запомнена? Страхът си или малкото добрини, които съм извършила? Не знам. Не съм особено сигурна в това.
Чудя се колко още мога да се преструвам. Или колко дълго мога да крещя. Ще има ли кой да ме чуе? Или жуженето ще ме заглуши? Ще ме чуе ли някой? Или ще бъда поредната жертва на роякът, превърнал се в нормалност?
Проронвам сълза. Още колко? Още колко ще продължава това мъчение.
Виковете отдолу се засилват. Никога не спират. Не се интересуват от пагубното отношение спрямо децата си. Продължават. Всеки ден е едно и също - обещание за по-добро утре, а накрая падение. И аз се моля, ако има някой, по-могъщ от всичко, да ги заличи. Или поне мен. Не мога да продължавам така.

***
Свободата, която усетих няколко месеца след това ми се стори непозната. Новото ми амплоа ме учудваше. Не изпитвах страх... Поне не колкото преди. И това ми харесваше. Нямаше да пропилея вторият шанс, който ми бе даден.
Така и не узнах кой ми даде свободата, но му бях благодарна.