and there's no remedy for memory, your face is like a melody, it won't leave my head.

Еридан някога бе започнал живота си като един съвсем обикновен нечистокръвен Еваррим. Беше роден и изоставен в едно малко градче. И понеже бе надарен с прекрасна памет, се бе посветил на това да пази всеки спомен, който му попаднеше. Не само магии, макар че и тях пазеше ревностно, но и просто… Спомени. За хората, за това кога са се родили, кога са се оженили, кога са загинали…. Защото всеки заслужаваше някой да го помни, след като почине.

И после в родните му земи бе избухнала война. И като един млад мъж в разцвета на силите си, Еридан беше пратен да воюва.
Както може би се досещате, войната беше същински ад на земята. Но въпреки това, въпреки заетостта, която войнишкият живот предполагаше, Еридан не спираше да пише, да пише и да помни. Помнеше имената на целия си полк, къде бяха родени, имаха ли семейства… Помнеше и къде умираха. И се стараеше с цялото си сърце и душа да може да им осигури достойно погребение. И дори да нямаха роднини, които да помнят подвига им, Еридан щеше да го прави. Защото така беше правилно. Еридан нямаше свое семейство, нямаше и кой да го помни, след като загине, и искаше да предпази колкото се може повече хора от тази съдба…

Казват, че е най-тъмно точно преди зората. И действително, в най-мрачния момент от войната, когато Еридан бе тежко ранен, лежеше в лазарета и медиците се чудеха дали някога ще може отново да използва едната си ръка, успя да срещне него.
Логан бе войник от съседен полк, който лежеше, целият превързан, в съседното легло до това на Еридан. Горкият младеж не можеше да направи нищо сам - нито да се изкъпе, нито да се храни, та какво оставаше за каквито и да било развлечения. Когато най-сетне се бе събудил, бе помолил, с дрезгав от неизползване и опустошен от болка глас “Ти, дето си там, до мене… Моля те, разкажи ми нещо.”. Бе попаднал на правилния човек, защото Еридан можеше да разказва много. И го направи.
Разказваше му всички истории, които знаеше, неуморно, от сутрин до вечер.
Неусетно, някъде към средата, Логан го бе прекъснал и го бе помолил да му разкаже, най-накрая, за себе си, а не само за другите. Еридан се бе смутил, тъй като, всъщност… дотогава никой не го беше питал. И някакси, двамата се влюбиха. Пламенно и страстно, така, както човек се влюбва само веднъж.

Е, благодарение на няколко чудеса, изпълнени от много надарен Еваррим, който йм бе пратен сякаш от боговете, и Дан, и Логан отново бяха в пълна бойна готовност, сякаш нищичко не им се бе случвало. Логан бе прехвърлен в дивизията на Еридан и двамата се изправяха срещу врага безстрашно, винаги заедно… Но краят на войната бе белязан от епична битка на няколко фронта, на която Давина само би се радвала… и от предателство. Някой бе предал дивизията на Еридан и те бяха попаднали в засада, та от толкова много хора само Еридан и Логан успяха да се измъкнат живи. Живи, но с цената на това да станат свидетели на това как всичките им другари умират…

След това обаче, слава на всички богове, войната приключи, и макар и Дан да бе непоправимо белязан от всичко видяно и сторено, успя да се изправи на крака и да продължи напред.
Логан обаче не можеше. И сякаш… сякаш лицето на собствения му любим мигом го връщаше там, на онова забравено от боговете място, при всичката онази кръв… И нищо, абсолютно нищо не помагаше.
Еридан не беше глупав, но дълго време отказваше да приеме избора, който трябваше да направи. Трябваше да има друг начин, трябваше да има как двамата отново да са щастливи… Но такъв начин нямаше. Само един от тях можеше да бъде щастлив. И Еридан не беше този един.
В една мрачна, безлунна нощ Еварримът призова Векс, богът, на когото цял живот се бе кланял най-много. И го помоли за едно единствено нещо - да изтрие спомените на Логан за ужасите на войната, да го накара да си мисли, че в началото на войната си е ударил главата тежко и е прекарал повечето си време в лазарета, далеч от активните бойни действия.
Векс го прониза с обсидиановия си поглед и го попита "Войната, в която той все пак е срещнал и теб… Знаеш какво означава това, нали?". И само една-едничка сълза се спусна по бузата на Еридан, преди той да отговори с глас, твърд и студен като стомана "Да, знам. Само това е начинът.". И Векс се съгласи.

Логан се събуди на следващата сутрин, щастлив и усмихнат, след най-хубавия сън от години насам. И никога не се замисли защо в дома му сякаш бе предвидено да живеят двама души и защо някак подсъзнателно очакваше, че когато погледне настрани, ще види рижа коса…

Еридановата саможертва обаче не остана невъзнаградена. Защото в онази нощ Еварримът бе издигнат в Архон на Паметта. Векс бе решил, че щом този човек, прекарал толкова години в почитане и запазване на спомените, знае и кога е нужно да ги изтрие, дори и в свой ущърб, значи заслужава място до него…

Еридан бе един от по-широко почитаните архони - на него се молеха учениците и студентите преди изпит по история, в опит да запомнят всички важни дати и родословни дървета на династии. Както и отчаяните хора, които се надяваха да забравят за извършени от тях дела, или пък напротив - да си спомнят случки, които са изчезнали от така крехката им човешка памет…

Между прочем, макар че и от него някак се очакваше да тръгне по стъпките на своя така да го наречем началник, Векс, и да се затрупа с консорти, Еридан отказваше всячески такива авантюри. Като архон на паметта просто нямаше как да забрави първата си и единствена любов, нито да я замести.
По непотвърдени данни, обаче, това не значеше, че леглото му все стоеше пусто. Напротив, говореше се, че Еридан си хващал любовници, но когато тръгнели да се влюбват, триел всеки спомен за него… Затова в Авликени се казваше, че вечер, в която си се напил до безпаметност, е "прекарана в Еридановите обятия"...