Архони

Previously known race: Vampire;
Status: Obtained.

Обскюра имаше късмета да бъде създадена от вампир баща и вампирска майка. Знаеше колко рядко се случваше това и осъзнаваше каква привилегия бе това, че дългата и изтощителна бременност на майка и успешно и бе дала живот. Животът и вървеше чудесно през дългите години, в които човешката кръв я държеше вечно млада, жизнена и красива. Не можеше да се оплаче от нищо въпреки съмнителните погледи, с които всички я гледаха заради расата и. Еварим не се сблъскваха с такива проблеми, тях Аела ги обичаше. Вампирите бяха по-скоро като изтърсаците, които Малбонте бе взел от съжаление, защото никой друг не ги желаеше. Тяхното начало, което не се криеше в тайна, целеше да предаде урок на вече съществуващ род, но никой не си даваше равносметка за последствията, която новата счупена раса бе обречена да носи.
Въпреки това Обскюра се гордееше с произхода си. Гордееше се толкова много, че понякога дори сбърчваше нос при мисълта за повечето от нея - изкуствено създадените чрез ухапване вампири или наследниците на хора. Намираше това за лесния начин и конфликтната и личност често си намираше начин да им даде повод за завист към нея, защото бе една от малцината родени по начина, по който трябваше да бъдат. Завистта им към нея сякаш я хранеше толкова пълноценно, колкото и самата кръв, която трябваше да консумира, за да преживява.
Но както бе способна Обскюра да предизвиква завист, така бе способна и да изпитва такава. Завистта, която извираше от нея, бе способна да захрани хиляди слънца. Може би повратният момент, в който тя го осъзна, бе денят, в който майка и изостави баща и заради нечистокръвен Еварим. Омразата и към тази раса напираше, още повече я отвращаваше мисълта, че татко и - чистокръвен вампир, бива изоставен заради мелез от расата, която тя ненавиждаше. Но това бе само едната страна на острието - магьосникът бе млад, красив, с изваяни остри скули и очи сини като най-ясните и необятни небеса. Нещо в нея го желаеше и именно завист към майка и бе думата, която придружаваше думата отвращение. Защо майка и го имаше, а не тя? Хилядите и опити да всее раздор между тях завършваха с провал, конфликтът така и не идваше. Кейдън - така бе името му, бе като заслепен от майката на Обскюра докато един ден в живота и не се появи мистериозен властен мъж, който бе спрял погледа си на нея или по-скоро на делата и тъмните чувства във вампирското и сърце. Бе се представил като Ариман и и бе отправил предложение, което накара кръвта и да закипи. Предлагаше и да превърне тази любима нейна завист в сила, над която само тя да има контрол - да може да я събужда и приспива само с мисълта си където и когато си пожелае, но в замяна на едно - цял живот да изплаща към него дълга си за това, като му служи и изпълнява всяка негова заповед. Признаваше си, че не знаеше дали желае да обрече живота си на това, бе скептична, както и той заради своята нескрита неприязън към нейната раса, но въпреки това бе поела риска да приеме предложението му. Благодарение на това успешно бе разделила майка си и Кейдън само за да осъзнае, че когато вече бе го получила, той не представляваше обект на интереса и, а единствено завистта, че някой друг има нещо, което тя няма, я тласкаше към него.
Сега Обскюра необезпокоявано се забавляваше с хорските негативни емоции, настройваше ги едни срещу други когато и както и бе приятно. Така или иначе вечността бе пред нея като архон, защо поне да не я направи забавна за себе си и за своя господар?

Relationships:
Ариман - неин господар. Природата на Обскюра е опърничава, но въпреки това тя му се подчиняваше доколкото и бе възможно. Той самият често се забавлява на раздора и ревността, които Обскюра всява.

Previously known race: None. Used to be a forest;
Status: Obtained.

Ренея бе изключение от златното правило, че архонтите са ходещи и дишащи създания, за да получат своя божествен статус. Ренея не бе нищо от това, даже за нея може да се каже, че бе съвкупност от създания - помещаваше в себе си всеки лист от всяко дърво, всяка малка тревичка и гъба, всяка рибка в реката, всяка жабка в езерото, всяка пчеличка, кацаща върху всеки цвят, както и още много. Сама по себе си тя бе живот, който обхващаше безброй други животи. Пространство, сгушено в полите в планината, до където човек не стигаше. Е, с изключение на един. Бе място, изпълнено с енергия, която млада жена на име Инсигния чувстваше близка до себе си още от дете. Съвсем случайно бе открила това място веднъж, когато си играеше в селото си и се бе изгубила на пътя за дома, но вътрешна тръпка я подтикваше към това да се връща отново и отново до момента, в който не прекарваше по цял ден там и си тръгваше чак късно вечер, защото знаеше, че родителите и ще я търсят.
Един ден посещенията на Инсигния обаче спряха. Гората спря да слуша нейните разкази и песни, на които пойните птици пригласяха, а звукът от стъпките и вече не отекваше из тишината. Вече я нямаше порасналата девойка, която събличаше дрехите си, полагаше ги на любимия си камък и потапяше нежното си тяло в хладките води на поточето, както тя често обичаше да прави. Сякаш част от тази необятна девствена гора бе изгубено, липсващо, невъзможно да бъде възстановено. Може би нещо се бе случило с нея, може би си бе намерила ново любимо място под небето, може би животът и я принуждаваше да бъде другаде вместо там, където изпитваше истинска хармония в душата си.
Минаха години преди Инсигния да се завърне в гората, но посещението и бе кратко. Отново говореше на средата около себе си сякаш някой можеше да я чуе, разбере, да и даде съвет, да откликне на терзанията и. Но вече не бе същата малка наивна Инсигния отпреди. Вече бе могъща богиня, над чието съзнание тегнеше гледката за мъртвите и деца. В гората дълго време отекваха воплите и, докато разказваше тази горчива история, завършила със сладък край. А когато отми тревогите от тялото си, разказа всичко това и душата и достигна до катарзис, отново наметна одеждите си и си тръгна.
Този сценарий се повтаряше неведнъж, макар посещенията и да бяха по-редки от времето, в което бе малка, простосмъртна и уязвима. Сега историите, които извираха от сърцето и, бяха по-мрачни, липсваше топлата усмивка на русокосото момиче, бе заменена от леденото изражение на изстрадала жена и майка, останала сама в тази жестока вечност. Но част от нея желаеше това магично място да бъде по-близо до нея всеки ден, да може винаги да усеща уюта му. Затова бе взела може би малко импулсивното решение да направи нещо, което друг бог преди нея не бе правил - да превърне този свой рай в архон, да му даде човешки облик и да го направи свой подчинен. По нейната воля това място се бе превърнало в нежна жена с големи синьо-зелени очи, които на светлина наподобяваха цвета на любимия и поток или на тучните земи, върху които бе постлан килим от зелени ароматни треви. Косите на тази жена бяха тъмни като кората на най-високото и старо дърво. Единственото условие бе новосъздаденият архон да даде обет за девственост - Инсигния се бе спряла на нея като девствена гора, затова сега желаеше да я запази като девствена девойка, още едно нещо, над което тя покровителстваше. Нарече я Ренея - име, което самият и архон бе си избрал след известно пребиваване измежду хората. Колкото и трудно да бе в началото, Ренея бързо се приобщи към новия си живот - отне и само около няколко столетия, за да свикне с мисълта, че вече не е пространство, а фигура, подобна на самата Инсигния. Винаги можеше да се преобрази в пространството, което бе поначало, понякога го правеше по нейна молба, а понякога и по свое желание. За нея бе удоволствие да служи на богинята и въпреки суровия и нрав и тежкото отношение, което имаше към всички свои архонти, включително към нея - към първото си творение, Ренея не бе способна да изпитва друго освен благодарност и вярност. А всички истории, които богинята бе разказала в и на онази гора, на която бе вдъхнала живот, си оставаха неразказани на другиго освен на тях двете и Ренея възнамеряваше да запази това така. Чувстваше го като специална връзка със своя създател - връзка, която не желаеше да скъса с цената на нищо.

Relationships:
Инсигния - Ренея е първият архон, който Инсигния създава. Познава богинята от ранните и детски години - много преди тя да получи безсмъртието си. Ренея е нейният пристан на спокойствие и вижда богинята в светлина, в която никой друг досега не е успявал.

Previously known race: Blue ice dragon;
Status: Free.

Драконите бяха могъща и непоклатима раса, изковани от самите кости на Авликейн. А ледените дракони от Синият орляк бяха сред най-суровите и силни от тях. Седи бе родена през самото начало на Втората епоха и затова бе имала щастието или нещастието да бъде свитдетел на много от събитията, които щяха да изковат представата на хората за векове напред.Седи бе излюпена сред студовете на Драконовата планина, но това не и пречеше изобщо. Тя бе леден дракон - изкован от желязото на студа и снега, кален в най-лошите атмосферни условия. Често се носеше мълва след хората на Авликейн, че Синият орляк се наемаше основно с отбраната на Нексуса и крепоста върху него, че именно те бяха воините, които решително бранеха света от нови Тъмни богове. Разбира се, тези мълви не бяха приятни на останалите орляци, които всячески се опитваха да им отнемат тази гордост, но безуспешно.
Седи бе отгледана и израснала сред гордите сини дракони и бе приела техния леден маниер. Но въпреки всичко младият дракон бе изкушен да обърне очи към малките хорски селца, които китно се гушеха из тежките условия на Планината. Бе привлечена към тези смъртни създания, които строяха и разрушаваха цели животи за време, за което драконите дори не биха взели дрямката си. Чрез разрешение на баща си, който бе на висока позиция сред Орляка, тя бе една от малкото, на които и бе разрешено да комуникира и да провежда размяна на стоки сред хората. Макар и горди и високомерни създания, драконите приемаха насериозно територията си и защитаваха всички, които подапаха в нея - било то хора, ангели, демони, дори и най-малките гризачи. Седи, както я нарекоха мнозина от хората, обичаше да прекарва време в селата им и да говори с тях на най-различни теми. Имаха толкова интересни възгледи и виждания за кратките си животи, все едно щяха да живеят вечно. Много от малките селца почитаха драконите като техни защитници и правеха малки талисмани, с които да символизират вярата си. През много от пътуванията си Седи усещаше, че гравитира към една млада жена, която често седеше пред къщата си и плетеше такива талисмани. Бялата и коса светеше на слънцето, докато тя си тананикаше звучни мелодии. Седи споделяше времето си с нея, докато жената и обясняваше как хорската ненавист и трудности караха сърцата им да се затварят и да не почитат драконите, но тя нямаше да се окъсне от вярвянията си. За нейната сила Седи бе омагьосала една от оплетените огърлици и бе обещала, че ако тя някога попадне в беда, жената дракон ще се отзове веднага.
До този момент бяха минали десетилетия. Нищо за един дракон, но времето бе превърнало младата жена в старица. Една вечер, докато в Планината се разразяваше ужасна буря, която никой от Орляка не можеше да обясни, тя бе повикала Седи в най-късната доба на нощта. Само светлината на догарящата свещ бе станала свитетел на разговора межде двете жени. Долитайки в селото, Седи бе забелязала няколко неща. Първо, че времето не бе успяло да отнеме дори и частица от чистата и, пълна с надежда душа. Другото бе миризмата. Гадната и металическа миризма на човешка кръв, която се бе набила веднага в ноздрите и. Трябваше да преглътне няколко пъти рязко, за да се отъвре от нуждата да повърне. Нейната приятелка я покани в малката им къща и и разказа какво се бе случило. За жертвоприношенията на Улрик и неговото желание за власт, за нечуваната цена, която селото плащаше заради лидера си. Тогава остарялата и ръка посочи към малкото дървено легло, където спеше внукът и. Седи пристъпи внимателно към него и видя същата бяла коса като на баба му, тялото му, свито на топка, и сълзите, засъхнали по лицето му. Баба му каза, че му е дала някаква отвара да го приспи. Тя бе известна със своите знахарски умения и след смъртта и Сиел щеше да предаде нейните малки и овехтяли тетрадки на Енеас, който ги бе сложил на почетно място в своята библиотека и много от най-брилянтните умове на Авликейн щяха да черпят мъдрост от тях. Тогава тя разбра защо бе повикана. Обеща на приятелката си, че ще направи всичко, което зависи от нея, за да предпази Сиел и да бди над него. Останалото бе история. Тя бе спасила момчето на идния ден и му бе предоставила шанса да наследи силите на Седемте. В нейното сърце нямаше желание за власт. Тя искаше просто да предпази тази нежна и крехка душа, над която бе обещала да бди. Там и тогава, сред руините на селото си, той я направи свой архон на скрежа. Оттогава двамата бяха неразделни. След като изпратиха баба му на смъртната и клада сред студеният въздух на Планината, Седи се превърна в негова майка, негов настойник и негов най-верен другар. Често го придружаваше на Съвета на Седемте, където мнозина коментираха, че са я виждали да гледа лошо Векс.

Relationships:
Сиел - Седи е избрана за негов архон непосредствено след като Сиел става бог. Тя е негова майчина фигура и постоянен спътник във всяко начинание.

Previously known race: Human;
Status: Obtained.

През целия си живот Бойн не бе необикновен човек, напротив даже - можеше да бъде считан за едно стъпало над маргиналите по улиците. Едва събираше по някой грош, за да издържа себе си, не можеше да си позволи да гледа деца, а всичките му романтични връзки завършваха с раздели заради финансовото му състояние. Това се дължеше на факта, че той не можеше да си намери "сериозна" и "отговорна" работа, както всички го наричаха. Считаше за своя мисия да стои по цял ден в работилницата, която наричаше свой дом, и да твори всичко, което можеше да бъде сътворено. От време на време пишеше разкази, които събираше в сборник, понякога дори посягаше към перото, за да създаде някой роман, а четките и боите му бяха разхвърляни навсякъде из стаята му. От време на време сам създаваше различни видове музикални инструменти, на някои бързо се научаваше да свири, а други като например флейтата му бяха по-приятни за създаване отколкото за свирене на тях. Бойн рядко пееше, но можеше да се закълне, че когато го правеше, дори славеите се спираха, за да го послушат.
Общо взето така минаваше целият живот на вече остаряващия мъж - създаваше всичко, което можеше да се създаде, защото вдъхновението му идваше като вълна, която го заливаше. Прехраната си изкарваше, като продава всякакви ръчно изработени изделия на пазара в Лунатион, което знаеше, не се харесваше на вече много възрастните му родители. Те бяха традиционалисти и плановете им за него включваха традиционно семейство с традиционни ценности и традиционно висок доход на сина им, който традиционно да се грижи за тях в най-черните им дни. Имаха възможност да уредят за него всичко това, но той твърдо отказваше и отново се връщаше в своята барака, за да твори. За да изживее живота си по начина, по който искаше.
Адорел, разбира се, не бе пропуснал да забележи случващото се. Следеше внимателно всичко, което се случва около Бойн - неговия творчески хаос, артистичната му натура, упоритите му родители, но и кипящото от него вдъхновение. Затова бе го избрал за свой архон на вдъхновението и дори бе го подмладил визуално с около петнадесетина години по лична молба на Бойн. Когато това се случи и той се яви пред майка си и баща си, те почти не го познаха - сякаш толкова далечен им бе образът на младия им син, че отказваха да приемат това божествено чудо. Много бързо мнението им за талантите на сина им се бе променило след тази случка, която им донесе някакво облекчение и не след дълго душите им отидоха облекчени при Одеон.
Вече Бойн можеше да бъде щастлив, да бъде себе си и да не живее в сянката на отминалата младост. Можеше да си позволява да се отдаде на любовни трепети, без да се тревожи, че способността му да издържа семейство, би била поставена под въпрос. Вече не можеше да има типичното семейство, защото той самият не бе типичен, но се радваше и на това, което бе получил, както и на това, което тепърва му предстоеше да получава. А и всички неуспехи с любовта в миналото в момента бяха компенсирани от това, че Адорел използваше умело стихията си и му удряше по едно приятелско рамо при нужда.

Relationships:
Адорел - той го избира за свой архон на вдъхновението, защото е впечатлен от всички таланти, които Бойн има. По негова молба Адорел го подмладява външно. В момента двамата са много близки.