Xenia | 238 | Dusk Fae | Camilla Christensen | OPEN

Двадесет и четири часа. Един съвсем кратък времеви период, но напълно достатъчен, за да преобърне нечии живот на сто и осемдесет градуса. Едно денонощие, след което две души никога нямаше да бъдат същите. Две сърца, разпилени като тленни останки след смъртоносна буря. Двама влюбени, превърнали се в напълно непознати. Завинаги.

Последните слънчеви лъчи галеха нежно хоризонта, чиито краски почти се сливаха с меките топли нюанси на назрялата есен. Тук-там се червенееха ябълки по сънените овошки в градината, които младият фермер отлагаше да отбере вече втора седмица. Наместо това, доволно се бе излегнал на мекия диван във всекидневната на своята скромна виличка, докато весело гъделичкаше миниатюрната рижа космата топка. Котенце, което бяха приютили с любимата му, която висеше като прилеп на мивката, домивайки последната посуда след тихата им вечеря. Тиха, защото както знаеш, читателю, преди бурята винаги цари затишие.

Русокосата девойка изтръска остатъците от водни капки преди да завърти стройната фигура и да облегне кръст в мраморния плот зад себе си. Загледа се в залисания мъж, като нервно нацупи пухкавите устни с приятен естествен розов отенък. Непукизмът и изявената незаинтересованост, която огненият дух проявяваше що се отнася до развитие на връзката им, я дразнеше. Не, вбесяваше я до толкова, че тази вечер бе решена да постави картите на масата. Великият ултиматум, който имаше капацитета да завърти в своя полза благодарение на фейската си природа. Но си бе обещала, че никога няма да прилага вродените таланти върху Себастиен Вестри, поне не в пълния им потенциал.

- Трябва да поговорим. – поде жената уверено, като бързо привлече вниманието на тъмнокосия върху себе си.
- Трябва ли? – почуди се Вестри, все още заигран с котарачето.
- Мисля, че боксуваме на едно място. – отсече неочаквано феята, като скръсти ръце пред гърдите, за да си придаде още по-сериозен вид.
- Не схващам. – присви рамене той, без да си прави труда да я погледне.
- Заедно сме от три години, Себастиен. Живеем съвместно от две. – уточни светлокосата. – Не мислиш ли, че е време да предприемем някаква крачка в развитието на връзката си?
- Че какво лошо има в сегашното ѝ състояние? – въздъхна младежът, осъзнал в каква посока се движи разговорът.
- Ти наистина ли ми задаваш този въпрос?! – тоналността на жената се покачи с една октава. – Богове, на глупак ли се правиш, или наистина ти липсват мозъчни клетки?! – тросна се и надигна опакото на дланта си в негова посока, очевидно визирала пръста, на който трябваше вече да блести годежен пръстен.
- Какъв ти е проблемът, Ксения? – изръмжа неочаквано мъжът, избутвайки животинката на дивана, за да се изправи и скъси дистанцията помежду им.
- Проблемът ми е, че не полагаш абсолютно никакви усилия за НАС! – изписка насреща му ядно, само за да получи подигравателен смях в отговор.
- Подиграваш ли ми се?! От какво не си доволна? Живеем заедно, щастливи сме. Нима една скапана дрънкулка е по-важна от чувствата ни? – понечи да улови треперещите ѝ от гняв ръце, ала Ния се отдръпна преди дори да я докосне.
- Въпросът не е в тъпия пръстен, Себастиен! Ти дори не желаеш да го осъзнаеш. – скри лицето си за момент, колкото да овладее тъгата, пречупила се през призмата на светлите ѝ очи. – Това... Това не си заслужава. – изръкомаха и избута снажната му фигура, за да достигне масата, където кротко лежаха ключовете за мотопеда ѝ.
- След като не ти изнася, върви си. – заключи Вестри с ясна нотка на неприязън в гласа си.
- Ти си глупак, Себастиен! – изпуфтя насреща му, след което грабна ключовете и затръшна вратата подире си.

Звукът от портата отекна в тишината на нощта, последван от разярения вик на огнения дух и някоя друга счупена чаша. Пет минути след напускането на Ксения, която възкачила мотопеда си се отправи към малкия си апартамент в Морфис, Вестри я последва. Ала в противоположната посока. Тази, която водеше до пурпурни сладострастия и кървав погром. Тази, която щеше да прекъсне общата линия на живота им заедно само след двадесет и четири часа.

Слънцето лениво се изкачваше по хоризонта, едва протягайки все още изморените си лъчи по периферията. Утринната роса заблещука гордо като разпръснати звездици из сънената земя. Улиците бяха смразяващо тихи, имайки предвид делничния ден. Нямаше го характерния глъч на минувачите нито досадните клаксони на коли. Само бръмченето на червения мотопед, паркирал пред живия плет на вилата. От превозното средство слезе вече спокойната на пръв поглед фея, като постави каската внимателно на седалката, готова за преговори и примирие с врага. Прекрачи краткото разстояние от входната врата на двора до тази на къщата, която отвори безшумно. Събу маратонките и пристъпи развълнувано по извитите стъпала към втория етаж. Ала няколко крачки по-късно забави темпото си драстично. Преглътна нервно, когато на едно от стъпалата забеляза захвърлено черно токче. Чуждо токче. И макар да не бе глупава, макар да знаеше какво я очаква отвъд прага на спалнята, блондинката се насили да продължи.

Навлезе в стаята, тяхното свещено място, което бе грозно опорочено от собствения ѝ любим. Инстинктивно се подпря на стената, приплъзвайки тяло по продължението на студената повърхност, само за да стовари треперещия си поглед върху изпълненото с чужда плът легло. Меката постеля, която до преди ден споделяше с него, сега бе намачканата от разголеното тяло на Себастиен, върху което лежеше нечие друго, лишено от образ. Притвори очи, сякаш се надяваше това да е някакъв ужасяващ кошмар, от който всеки момент ще се събуди. Но не беше – усещаше натрапчивия аромат на ябълки премесен с нечий друг, различен от нейния. Отвори клепки само за да срещне потъмнелите си ириси с премрежения поглед на огнения дух. Осъзнал цялостната картина, Вестри понечи да размърда тяло, ала красноречивия знак на Ния с ръка възпря мъжа от излишни действия. Обърна му гръб и напусна: спалнята им му, дома им му, живота им му.

Небето над Морфис сивееше. Характерните лилаво-розови нюанси се губеха на фона на мрачната пелена от безцветни облаци, които прикриваха тихия залез на слънцето. Въздухът, прокраднал се из открехнатия прозорец на малката спалня в също толкова малкия апартамент, носеше аромата на дъжд. Вещаеха буря – неизбежна и разрушителна.

В нишата на помещението бе приседнала крехка женска фигура, чиито златни коси ярко контрастираха на черния плат, с който бе покрила тялото си. По бузите ѝ личаха пресни следи от сълзи, попили в полото на неестествено широкия пуловер. Оплакваше безмълвно връзката си, себе си. На вратата в края на коридора се почука, което насилствено измъкна феята от смъртоносния водовъртеж, принуждавайки я да довлачи изнемощялото си тяло до входа и да допусне натрапника в безопасната крепост. Дори не го погледна, просто открехна вратата и с мъка се върна обратно при студеното легло, на което приседна с гръб към неканения гост.

По дебелите стъкла потропаха така очакваните небесни сълзи, съпроводени от приближаващите стъпки на мъжа, обвил образа си в черни дрехи. Огненият дух прокара длан по тила, неспособен да открие правилните думи, с които да се обърне към своята изгубена любима. Защото такива нямаше. Това, което бе сторил – изневярата – не можеше сам да си прости и бе егоистично да идва тук, в нейната обител, и да изисква прошката ѝ. Ала ето, че бе прекрачил прага на спалнята на Ния, готов да даде всичко от себе си само за да остане негова.

- Събрах някои твои вещи. – заяви блондинката и посочи малкото кашонче в ъгъла. – Вземи ги и си върви.
- Ния... – преглътна едва той. – Моля те, нека поговорим.
- Нямам какво да ти кажа, Себастиен. – прехапа устна жената, секвайки надигналия се плач. – Всичко свърши.
- Не... Не можеш да зачеркнеш нас с лека ръка. – възрази Вестри и пристъпи напред, което мигновено изправи събеседницата му на два крака.
- АЗ?! Богове, ти ми изневери! Ти потъпка НАС още в мига, в който си погледнал друга! Ти... Ти, ЕГОИСТИЧЕН ЛИЦЕМЕР! – изкрещя насреща му с треперещ от гняв и болка глас.
- ТИ ИЗБЯГА, ПО ДЯВОЛИТЕ! КАЗА, ЧЕ НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА И ПРОСТО СИ ТРЪГНА! – изрева тъмнокосият като раздразнен лъв насреща момичето.

Усетил развилнелите се бесове в гърдите си, Себастиен скри лице в длани преди да прокара пръсти през непокорните къдрици. Пое си няколко глътки въздух, за да овладее негативните емоции, след което пристъпи към Ксения, чийто поглед го попарваше с омразата, прокраднала се из бистрите сини ириси. Направи опит да я докосне, ала феята се отдръпна.

- Моля те! Не ме отблъсквай... Дай ми още един шанс... – примоли се огнения дух, придърпвайки я в капана на прегръдката си.

Златокосата красавица обаче удари поредния отпор. Изпъна ръце и положи длани на гърдите на младежа, за да запази дистанция между телата им. Сетне размърда рамене, отърсвайки се от увитите като пипала крайници на мъжа само за да го избута с все сила надалеч от себе си.

- Не го заслужаваш! – изсъска насреща му, докато почервенелите ѝ бузи се къпеха в горещи сълзи. – Мразя те! – отсече, пристъпвайки назад, за да срещне гръб с студената повърхност.

Чертите на лицето на Вестри се изкривиха в гротексна гримаса, а пръстите му инстинктивно се оформиха в юмрук. Неспособен да удържи гнева си, огненият дух го остави да изригне подобно вулкан. Завъртя тяло и запрати юмрук в стената в непосредствена близост. Кокалчетата изпукаха звучно, ала адреналинът разпилял се във вените притъпи последвалата болка. Срита проклетия кашон с вещи, които дори не желаеше да зърне, но за сметка на това разпръсна из пода. Линиите на живота по дланите започнаха да излъчват светлина, а секунда по-късно ръцете му пламнаха в яркочервени огнени езици. Едва когато дочу приглушените стенания от уплах на своята любима, възспря разрушителната си природа. Погледна свитото в нишата тяло и стовари своето на ръба на леглото. Дишаше трудно, тежко; погледът му бе размит, неясен. Пламъците бавно и постепенно стихнаха, догаряха между треперещите пръсти, потънали в нюанси на синьото.

- Прости ми... – прошепна тихо Себастиен.

Надигна се с мъка и пристъпи към все още хлипащата жена, надвисквайки като буреносен облак отгоре ѝ. Ала в осанката му нямаше нищо заплашително – само бликаща като кръв от отворена рана тъга. Очите на огнения дух трептяха, изпълнени със солени, горчиви сълзи, които се стичаха на струйки по бледите му страни. Краката му се разтрепериха и миг по-късно бе на колене в краката на Ксения. Обви ръце около крехката снага, полагайки чело на коремните ѝ мускули. И като малко дете, загубило своята най-ценна и любима играчка, Вестри заплака с цял глас.

- Моля те, Ния! Прости ми! Моля те! – ридаеше той. – Не искам да живея без теб! Не мога... – стисна вълнения плат на пуловера ѝ ядно между пръстите си. – Обичам те... – първият път, в който ѝ го казваше. И последният.

Цялото същество на феята трепереше, почувствала се разкъсана между желанията на сърцето и виковете на будното съзнание. Искаше да го прегърне, да го целуне и да забравят за тази пагубна грешка. Но не можеше. Не трябваше. Зарови пръсти в косите му, а с другата ръка запуши собствената си уста, за да заглуши стоновете на страдание.

- Съжалявам... – едва отрони тя, намерила сили да се измъкне от тягостната хватка на някогашния си любим.

Последва тишина. Стрелките на часовника забавиха ход. Минута мълчание в памет на нея, него, нас... Тяхното „ние“. Сетне времето продължи да тече, досущ като проливния дъжд отвъд дебелото стъкло. Вратата се затвори. Остана само тя в своята самота.

Характерните белези на расата ѝ се състоят в: котешки очи, наченки на хриле малко над ключиците и рибешки люспи е бледорозов цвят отзад на рамената.

Изключително весела и закачлива фея, която умело си служи с красотата и дар словото, което притежава. Не е особено пакостнически настроена, макар от време на време да си позволява своеволия. След прекратяване на отношенията си със Себастиен, Ксения се затваря в себе си, като музиката се превръща в единствения начин да изразява гласно чувствата и емоциите си. Предпазлива, хладна и хаплива към непознати, тя не е готова да отвори сърцето си отново за любов.

Ксения е музикант по професия, като свири предимно на струнни инструменти. Основният ѝ такъв е ситар, но умее също акустична китара, лютня, мандолина и виолончело.

Среща Вестри преди малко повече от три години на музикален фестивал в Морфис, където се залюбват и след приблизително година заживяват заедно. Обикновено тя е инициатора връзката им да се развива, докато Себастиен е по-пасивен, понякога дори незаинтересован от по-сериозни крачки в съвместния им живот. Именно това се превръща в причина за раздялата им, както и фактът, че Вестри изневерява на Ния след описания в историята скандал.

След раздялата си със Себастиен Вестри, Ксения решава да се отдаде напълно на музиката. Концентрира цялата си енергия върху творбите си, които не остават незабелязани. Благодарение на таланта и вродените дарби, феята става част от музите на Карина Хауърд (уговорено е предварително с човека зад героя), като предимно се изявява в Морфис.