The Cherry (E.E.)

- Мамо, защо плачеш? - малкото момиченце се приближи и постави мъничките си длани върху изстрадалото лице на младата жена.

Тя беше най-прекрасната и най-красивата в очите на детето. Не беше виждала по-красиво същество от мама и не можеше да си представи да се раздели с този любим образ.

- Не трябваше да излизаш от тук, скъпа ... - жената приглади дългите къдрави коси на рожбата си.

- Но защо, мамо, другите деца излизат навън? - малките пръстчета изтриха сълзите, като трябваше да повтори действието няколко пъти, тъй като поредицата не стихваше.

Големите сини очици издадоха неразбирането, което ч увстваше от ден първи - другите деца правеха много повече неща, отколкото на нея й бяха позволени. Майка й в действителност й бе казвала безброй много пъти да не излиза навън, но Клариса я беше изкушила, за да отидат да си вземат от желираните бонбони, които толкова обичаха да гризат до подуване на коремчетата им, изборът не беше труден и предупреждението бе напуснало съзнанието на момиченцето.

- Ела с мен.

- Къде отиваме? - подозренията накараха детето да отстъпи назад.

- Нали знаеш играта на криеница. Сега ще търсят нас, Е ...

Едва изречените думи бяха първото потвърждение, че играта ще приключи преди да е започнала. Думите се задавиха в гърлото на жената. Искаше да каже бягай, но нямаше време. Рязкото отваряне на вратата беше последното, което жената обърната с гръб чу. Всичко друго щеше да падне на чужд гръб. Зеещата рана беше толкова дълбока, а изстрелът толкова звучен, че кървав стрес се "изсипа" върху крехкото същество, което тъкмо щеше да улови ръката на майка си, за да побегнат, накъдето.


- Къде е мама?

Червенокоската зададе въпроса си без нужда от предпазливост. Очите бяха пресъхнали от сълзи, а гласът прегракнал от викове - искаше да я пуснат от проклетата стая, в която я бяха затворили. Когато го направиха, я задърпаха така, че имаше опасения да й извадят рамото. Озова се избутана в друга стая и трябваше да се надигне само за да се озове в най-огромното помещение, което бе виждала.

- Еха ... - възкликна и направи няколко крачки навътре само за да огледа.

Имаше си други грижи, но внезапното детско любопитство я накара да изучи отдалеч докъдето стигаше погледа. Тъкмо се завърташе, когато усети чуждо присъствие и нечия огромна сянка, която падаше върху малкото й телце. Извика, когато пред очите й се оказа огромна жена по всички показатели. Беше облечена цялата в черно, но платът изглеждаше като най-съвършения. Детето подскочи така, че се озова паднало по дупе на земята.

- Добре дошла, Черешке - заговори лицето, скрито зад плътно черно було.

- Не съм никаква черешка! Искам да видя мама ... - използвало картата си на шумен гняв, детето грабна друга, която значеше - тъга.

- Не си проблем на майка ти повече. Ела с мен.

- Не! Никъде не отивам без мама ... искам да знам как е мама ...

- Така ли? - дълга ръка се измъкна от дълбокия джоб на робата, която гротеската беше облякла.

Ужасно дългите кървавочервени нокти се показаха за миг само за да се впият в нежната кожа на момиченцето. То извика от внезапната болка и това беше първия индикатор да спре да се репчи, без да има причина. Щеше да изплаща чужди грехове, но още не знаеше това. Щеше да изплаща чужди грехове на онази, която щеше да изплаща  собствените си във вечното търсене на единственото си дете.

- Пусни ме! - извика в опит да се откъсне, но ставаше по-лошо.

Ноктите се впиваха по-силно с всеки изминал опит за малко бягство, което само по себе си щеше да се окаже невъзможно. Джаника Шийлд се засмя само за да дръпне момиченцето малко по-силно.

- Никога, Черешке. Вече си моя.

Детето щеше да разбере смисъла на думите по-късно. Сега само усети прогаряща болка в лявото си рамо. Там беше белязана новата й същност.

Черешката.


Оскъдното облекло почти не криеше нищо. Черешката не беше нищо повече от награда. Награда от събрани множество залози, но само с един победител накрая. Не можеше да я има всеки за вечерта, но и тя не би искала никой от мъжете, които я гледаха и пускаха похотливите си езици. Вече отдавна не трепваше, играейки ролята на живота си. Множество белези й беше оставила Джаника за всеки път, в който бе дръзнала да си помисли за бягство или каквото и да е било пристъпване на правилата. Трябваше да си знае мястото. Прикриващите различни рани масла караха кожата й да изглежда съвършена. Никой нямаше да види прогарящите я белези. И колкото и да боляха скорошни рани, болката нямаше да се изрази на лицето й. Защото това щеше да значи още.

Никой никога не й беше дал отговор на въпроса защо трябваше да бъде тук. Кой и какво беше направил на жената, чийто лик почти никой друг от мъжете и жените тук не виждаше.

Черешката винаги знаеше, че е скришно наблюдавана. Докато стои на подиума, чакаща да е предадена на печелившия, докато бъде съпроводена заедно с "избраника" до съответната стая, докато му позволява да свали дрехите й и да обладае същността й, или каквото точно беше останало.

Никой никога нямаше да й каже, че причината за вечната грозота на жената зад плътната забрадка се криеше в перфектно изречено заклинание. И че това заклинание бе преплетено в рими от  майката на Черешката. Но защо Черешката трябваше да плаща за чужди грехове? Защото това наказание се услаждаше прекалено на Джаника Шийлд. И докато не получеше своя антидот, никога нямаше да спре. Само един човек изглежда, че бе в състояние да й го даде - но години наред не можеше да открие подходящата комбинация. Потънала в лудост, жалката майка на Черешката се луташе из света, за да намери отговорът. Един единствен отговор - а безумно много други въпроси.