Defying the hardest winds’ blowing

Нощните светила отдавна бяха сменили своя любим, ала все още се мъчеха като грешници да си проправят път измежду плътните черни облаци, които бяха покрили небесата като с плащаница. Из снежната пустош се вихреше като хала студеният вятър, който виеше подобно на самотен вълк изгубил своята глутница, а може би и вълчица. Кършеше гневно сухите и премръзнали клони на оголените дървета по стръмните склонове в търсене на поредната своя злощастна жертва, която напук на ужасяващата вечер, бе открила подслон по бреговете на вечно замлъкналата Синора.

Скрит на завет, мъжът се наслаждаваше на причудливото пукане на огъня, който от време на време пръскаше искри, за да напомни за неутолимия си глад за дърва. Увит в тежките, ала топли кожи, непознатият поддържаше огъня старателно, докато дояждаше последното късче дивечово месо на пригодената за печене пръчка. Хранеше също и коня си с някакъв вид корени, които животното не одобряваше особено, ала въпреки това гризеше настървено, поради оскъдицата на храна. Когато приключи с жизнените дейности, странникът си позволи да облегне гръб на твърдия камък и да обиколи мястото с поглед.

Истината бе, че познаваше тази земя по-добре от съдбовните линии на дланите си. Бе бродил из тези безжизнени планински склонове на Драконовата планина и бреговете на застиналата река стотици пъти и още дълго щеше да го прави, може би до сетния си дъх. Очите му плъзнаха по хоризонта, при което той ги присви в опит да различи границата между небесната и водната шир, ала напразно. Тъмата бе непрогледна, което караше тези две безкрайности да изглеждат като едно цяло. Само понякога се забелязваха сребристите очертания на облаците, които преливаха в загадъчно лилаво, отразени размито в черните води на езерото.

После се загледа в игривите пламъци на огъня, които се виеха като змийки нагоре и танцуваха яростно под съпровода на далечния разгневен вятър. Погледът му остана да почива дълго върху огнените езици и сякаш в тях успяваше да различи образи от миналото си, което отдавна бе забравил. Видя застарялото и вечно смутено лице на леля си, чието сърце така и не се отвори за Дристан. Може би никога нямаше да го обикне, както бе обещала на майка му преди да поеме сетния си дъх, за да проплаче той за първи път. В нейните очи, луннородният елф бе плод на едно ужасяващо насилие не заслужил правото си да бъде сред тях. Самият външен вид на младежа напомняше за демоничния произход на баща му: косите с цвят на абанос, острите черти на лицето, които сякаш допълваха и смекчаваха ясно изразената гърбица на носа; очи толкова тъмни, че човек едва съумяваше да различи зениците от ирисите. И макар сурова и обрана в чувствата, елфката все пак го отгледа и възпита, изпълнявайки семейния дълг към сестра си.

Останал загледан прекалено дълго в огнената феерия, Дристан различи и образа на любимата. Танцуваше нежно с пламъците също като едно време, когато бяха твърде млади да се тревожат за бъдещето. Беше им достатъчна любовта един към друг и към живота, за да бъдат истински щастливи. Още помнеше мига, в който зърна светлите ѝ очи – като благословия от самия Адорел – и колко бързо осъзна, че ще я обича до сетния си дъх. Не предполагаше обаче, че той ще настъпи така бързо и внезапно. И може би завидял за красотата на детските им и чисти чувства, Одеон – коравосърдечно и безмилостно - реши да му отнеме девойката.

Пръхтенето на коня грубо измъкна Дристан от водовъртежа на спомени и чувства само за да установи, че по поруменелите му от студа бузи си бе проправила път една единствена сълза. Младежът поклати глава неодобрително и се засмя тихо, вероятно на себе си. После се огледа наоколо и положи глава на влажната и заснежена земя. Замисли се колко малък всъщност бе светът – една шепа, в която можеш да побереш ръцете на любимата; една длан, с която да прегърнеш клетата си майка; една педя, с която да измериш крачките, с който бродиш като мъченик. Да... Светът бе необятен за номад като Дристан, ала същевременно толкова малък, че можеше да го побере в джоба на палтото си.

☽ Дристан е елф с нечиста кръв: майка му е елф, а баща му демон. Той не е плод на любов - демон-инкуб напада и изнасилва луннородната елфка, която за съжаление забременява. Въпреки ужасяващия начин, по който се появява младежът, жената решава да го задържи, роди и отгледа. Уви, умира при раждането и грижите за новородения си син поверява в ръцете на своята сестра, която така и не обиква детето, и макар никога да не го е изричала гласно, обвинява за смъртта на посестримата си.

☽ Среща сродната си душа съвсем млад на един от фестивалите в чест на боговете. Тя, по ирония на съдбата, не е елф, а шифтър-кошута. Двамата се влюбват мигновено и решават да заживеят заедно непосредствено след запознанството си. Именно тя показва на Дристан какво е да обичаш и да бъдеш обичан, научава го на истинското значение зад думите "безусловна любов". Щастието им обаче не трае дълго, тъй като в един съдбоносен ден любимата му бива убита от бракониери, като издъхва в ръцете на елфа.

☽ Изпълнен с гняв и тъга, Дристан решава да замине за Драконовата планина, чиито земи броди в последните приблизително триста години. Приема това пътуване като пречистване за душата, ума и сърцето, затова предпочита териториите отвъд Валон, но не рядко се завръща в града, най-често в кварталите Арктин и Фаустус.