artist, oracle, man

rage against the dying light

werner marigold | evarrim | seer | physically 26 | fc: toby regbo

Времето беше река. 

Неукротима, изменчива, претворяваща коритата си по свой образ и усмотрение, неподдаваща се над човешките опити да впрегнат нейната сила, да вкусят от нейните води, да уловят нейните дарове. Хиляди калейдоскопични капчици вода вливащи се в мощна река от мигове, часове, и ери дори. Течаща от извора на Това, Което Е Било, ръкавите и бързеите й - Това, Което Е, докато нейде в океана на небитието местеше камъни и дълбаеше делтата на Това, Което Ще Бъде - непреклонна, неудържима. 

Хората винаги са се опитвали да овладеят това, което е над тях, да се извисят над тази идея за по-висшите сили, да сътворят своя вселена със свои окови, които да сложат върху душитв на всички останали и на себе си. Но колкото и да се опитваха, пак си оставаха рожби на вермето, и времето си ги прибираше обратно от лъчистата светлина, от която ги беше родило и закърмило с восъка на свещите, горящи над неуморни хронисти и кръвта на загубени пълководци и отнети животи, преди да ги повлече в съблазънта, че те контролираха премето, а не то тях. 

Но времето си оставаше невярна любовница.

Времето не бе камък, не бе дърво. Бе душа, бе трепет, времето бе всичко, и всичко бе времето, и имаше безкрайно много вселени с безкрайни възможности, плуващи в реката на времето на калейдоскопични талази. Кристални бокали докосваха времето, поемаха времето, ограничаваха тази малка част от него и разучаваха нейните тайни, за да бъдат предадени на хората - като едничката им възможност да разберат времето, да укротят времето, да подчинят времето.

Но гадателите знаеха, че извън техните бокали времето продължаваше да тече, и че времето не бе константа, и това що са тв видяли рядко бе достатъчна истина и никога не бе пълната картина, нито бе пълната нишка, заплитаща и оплитаща възлите на бъдещето, ефирна, проблясваща, сребърна, навред калейдоскопа и тъмните бездни на небитието. Те не можеха да сътворят истина, да издялат истина, да вдъхнст Бъдеще в тази истина, както Пигмалион бе съзидал Галатея.

Можеха само да съзерцават.

А Вернер съзерцаваше, и съпреживяваше Всичко, Що Е и Всичко, Що Ще Бъде със съзнанието на художник, описал в палитра от цветове, опита си да пресъздаде вселенския калейдоскоп за благото на движещата сила на човек - Надеждата, че някой ден това ще бъде достатъчно.


Идеята на времето пренес
ти в вечността... Мойсее, говори!