“You can laugh in the face of danger, if you're toothless.”

Всичко започвна преди много години. Под блясъка на лунна светлина, тъмни люспи и червени багри танцуващи един опасен танц.

Алдерстан бе обсидианов дракон с груба черти и типичното арогантно поведение на представител на расата си. Вечна уверена усмивка на лице и мисли забулени в мистерия. Трудно споделяше нещо повече от онова, което бе на повърхността. Така и не намери близки приятели. Бе свикнал да си е самодостатъчен и макар да държеше на рояка си и познанствата си, не смяташе че е нужно да има задължително някого до себе си, за да бъде щастлив.

Дълго време това бе в сила без значение колко всеотдайни приятели се намираха, нито колко сходни черти споделяха. Жените около които се въртеше не бяха много повече от приятна компания. Докато не срещна Елерея. Дракон от рубинения орляк. Онова, което го грабна бе начина по който летеше. Грацията и прецизността в лупингите. Незаинтересованият ѝ поглед почти към всички и всичко. Приличаше на него и все пак бе така различна. Червеното отиваше на избухливата ѝ, страстна природа. Нещата между тях почнаха като чели на шега. Поредния влязал и излязъл от живота им без много да му мислят, но съдбата ги подхвърляше непрекъснато един към друг и преди да се усетят бяха станали неразделни. Не след дълго Алдерстан бе започнал да си представя бъдеще с рубинената. Чувстваше се сякаш неуязваим. Новата тръпка му даваше лъжливо чувство за всемогъщество. Всичко бе възможно. Сякаш бяха на върха на света.

Дребно зрънце започна да покълва в съзнанието му след разговор с Елерея. На пръв поглед си разказваха само приказки.  Елерия харесваше приказките и това силно личеше в страстта, която влагаше щом ги разказваше. Независимо дали обикновена случка от преди няколко дни или мит чула някъде - думите определено бяха нейната сила. Исотрията бе позната - бунтът на двете сестри. Нямаше дракон, който да не бе чувал за случилото се. Някои все още пазеха спомени от онези времена. Алдерстан бе чувал всичко милион пъти, но не му се струваше кой знае какво. Имаше нещо различно в този разказ. Някаква сила в подбора ѝ на думи или може би тембъра. Светлината в очите ѝ. Не можеше да посочи кое, но почувств историята по нов начин. Сякаш самият той бе в това време. Сякаш действието се развиваше някъде в сърцето му. Подобно на Захир и рубинената драконката седяха тук и те.

Годините се изнизваха една след друга. Двойката бе пробвала многократно да заченат свое яйце, но без особен успех. Обсидиановият дракон бе така вглъбен в идеята, че след всеки неуспех потъваше все повече в размисли. Може би не им бе писано. Знаеше, че тези неща отнемат време и търпение. Така бе при всички дракони и Елерея не се притесняваше, нямаше смисъл и той да се. А може би изгаряше от друг вид нетърпение. Сънищата му започваха да придобиват притеснителни краски. Светът на Нахида му предлагаше версия в която цветовете бяха съюзници. Червени люспи на фон от черни примигващи на драконава кожа подобно милион огньове. Промяната в поведението му нямаше как да не направи впечатление на рибинената и не веднъж бе повдигала темата. Какво толкова го тормозеше, но все още той не бе споменавал нищо от онова, което бавно го обсебваше.

Яйцето се появи на бял свят в една тъмна утрин. Облаците криеха слънцето така упорито, а Алдерстан не можеше да се спре на едно място от радост. Бдеше над яйцето. Говореше му. Нежно спускаше драконовите си нокти по здравата черупка. Макар и да личеше, че на пръв поглед дракончето щеше да е обсидианово, нещо в него не му даваше мира. Елерея започваше да се притеснява, а подозрителността ѝ започна да повдига все повече и повече въпроси за дракона с когото бе сляла бъдещето си. Опитваше се по всякакъв начин да държи бащата надалеч за всеки случай, но това го разгневяваше. През всичките години заедно никога не бе виждала някаква по-силна емоция в очите на избрания си, а сега те присъстваха всекидневно. Чуваше го понякога да шепне някакви думи в съня си.

Годините се изнизваха и яйцето наближаваше лека-полека денят на своето излюпване. Баща му нямаше търпение, а майка му започваше да се притеснява все повече и повече. Една вечер бе забелязала странни отблясъци по повърхността на черупката му. Един поглед по-отблизо личеше някакъв вид червеникава, бляскава багра. Не знаеше дали бе боя или нещо друго, но бе последната капка. Същата вечер бе изискала някакво обяснение от Алдерстан. Дума по дума, истината изплуваше между устнтие му. И защо да не сподели когато бяха така близко до заветният момент да видят резултата от невъобразимата сила, която им даваше връзката им. Защо да не ги смяташе за специални? Защо при тях да не е различно? Налудничевият му поглед само добавяше към страха на майката. Сънищата които бе сънувал. Бляновете за нещо уникално и невиждано от света, което само те двамата можеха да дадат. Енергията, с която тя му бе разказала историята. Енергия в която той е усетил нейното желание за величие и за достигане на недостижимото. Може би дори щяха да дадат старт на нов вид. Щяха да докажат на света. На орляците. Щом Ониксия можеше да дарява вида им с човешки облик, защото да не можеха и те двамата да дарят расата с хибриди. Бе единственото логично решение. И веднъж щом го докажеше можеха да направят своя армия. Арсенал от тъмни и рубинени люспи. Орляк. Семейство. Само тяхно!

Бяха ѝ нужно няколко дни, за да обмисли действията си. Денят на излюпването бе настъпил и онова, което я бе довело до финалното решение бе погледа на Алдерстан щом бе видял новоизлюпеното. Студената пот, която бе избила по човешката му форма малко преди да се преобрази в дракон и да наостри зъби от гняв. Гневът лъскаше в очите му. Стрелна се между облаците. Рев, който само един обсидианов дракон можеше да нададе раздрана небесното пространство. Елерея се стрелкаше с всички сили след него. Щом се върнаха при детето си Алдерстан бе охладнял. Придърпа рубинената настрана и започна да се извинява. Как опитът е бил неуспешен, но следващият ще е различен. Не бяха длъжни на това. Следващото щеше да е по-добро. Началото на техният орляк. На тяхната нова и нечувана сила.

Дракончето не разбираше точно какво си говореха родителите му, но определено щеше да запомни внезапната тишина която настъпи и свлеклата се човешка фигура на мъж малко на разстояние от него. Майка му седеше дълго преди да се приближи към новоизлюпеното. Гледаше го дълго в очите преди да проговори.
- Вече сме в безопасност, Каладин.