the fairest one of all

Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красива на земята?

>Бе създаден като златно огледало. 

Красива и скъпа вещ, обсипана с диаманти и изумруди, но оцветявайки света около себе си в палитра от бездушие. Във златно огледало не можеше да се огледаш истински, да видиш всичко в реалните му краски, без този болен, жлъчен жълт оттенък на омраза към всякакви изродени идеали и досадният оптимизъм на оригинала, от чиято сянка бе излязъл той.

Бе създаден като триптих, илюстриращ чуждо съществуване и чужди грехове. Градината на земните наслади бе изписана по бялата му кожа, тъй подобна по млечния млечния си тен на нечия чужда. Неговата чужда. Като амфора пълна с есенцията на магия, но претворена и преекспонирана с обратен знак, материя-коприна, раздрана от ноктите на хищна птица.

>Бе създаден като лунно отражение на вледенено езеро в стазис.

Аполо и Артемис. Двете страни на една и съща монета. Но наистина ли бе само това? Слънцето, и Луната, бидейки неговото бледо отражение. Не понасяше това сравнение. Защо трябваше да бъде втора цигулка на кръвта на алхимика, плът от плътта му? Защо трябваше да е негово подобие?

>Бе създаден като изписани с кръв тайни, оглеждащи се в острието на кама прибрана под ключ. 

"

Чувство ли съм? Дори не мога да се вгледам в своето отражение… 
Защото аз самият съм отражение…Плач на ангел цветнокрил ли съм, или отронено проклятие на тъмен демон? Нима съм съвест? Завист? Грешка или съвпадение? Сътворение? Аполо да е Бог, а аз Адам? Какво е моето вдъхновение? Какво съм, че да се познавам? Кого да мразя? Него, че съм му бледо подобие ли? Себе си ли? Защо обвиняват мен за неговите грешки? Нима се припокриваме? Къде свършва Аполо и къде започвам аз? Кога ще видят мен? Кога ще спрат да виждат него? Кога…"

Останалото бе търпение. 
На Артемис тази добродетел (както всякоя друга) му беше чужда, подобно на понесени от вятъра песни от времето, когато Ел още е бил цяло божество - забравени във времето писмена, приклещени в съзнанието на чистата природа и на никой друг. Не можеше да се понася повече - и себе си, и него. Ядеше се отвътре, глозгаше плътта и костите си като койот, намерил останала нещастна мърша, разложена, проядена от червеи и мухи обвивка. 

А камата, закачена на стената сякаш му се смееше. Небесния ураган, който мразеше Звездната дъга. Дори бе поетично. Аполо беше бризът, лъчите, които всички искат да видят, но срещаха безбрежните бездни на Артемис Отражението, Артемис Стихията, Артемис Кръвопиеца. 

А чашата с живителната течност капчица по капчица преливаше с всяка секунда, в която те бяха двама. 

Кръвта бе вкусна. Кръвта бе красива. Кръвта оцветяваше застиналата кожа на Аполо, бе като целувка наложена върху устните му, изопнати в предсмъртен вик, бе по камата, с която Артемис бе отнел живота му с такава ярост. А в острието, изцапано с червено, той най сетне вида свое отражение. Черни очи, бездънни ями. Абаносова коса на нежни къдри, мека като пух от глухарчета понесен през ветровете. Снежна кожа, необременена от капризите на времето, а нежно алено оцветяваше устата му, като разцъфваща роза. 

Никога вече нечие подобие.
Катаегис бе името, което си избра. На лорд и господар, създание на нощта, което бе и изтребление и изцеление. Стихия, заключена в крехко тяло. Създател и съдник на цял един род нему подобни, които гледаха него, почитаха него, виждаха него.

Само и единствено Артемис.

>Бе създаден като мъртво огледало, бездушно привидение на своя луд. Но бе останал победител - Катаегис Безподобния, Катаегис Урагана, Катаегис, красив като ангел. Катаегис, единствен по рода си, никога еднакъв, никога повече нечия сянка.

Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красива на земята?
.