Tell me, would you kill to save a life?

Дългът над всичко. Тази максима бе втъкана във всяка клетка, всяка тъкан, всяка мускулна нишка на цялото същество. Простираше се по всяка изпъкнала вена на тялото, която издаваше тежестта на стоманения меч в ръцете. Изпъваше всяко перо по четирите разперени криле, които го носеха плавно из сивкавото небе, хвърляйки заплашителната му сянка над потъналата в разруха земя. Дългът да служиш, да защитаваш, да бъдеш. Нямаше по-висше чувство, по-чисто и искрено от това да знаеш и усещаш, че принадлежиш някъде. Абсолютната истина бе в Твореца и нямаше нищо по-свято от нуждата да бъдеш негово оръжие, негов щит, негово всичко.

Дългът бе абстрактно понятие. Една метафизична сила, която ефирно се приплъзва между пръстите като целувка от топлия летен вятър. Ала неочакавано, моят дълг бавно, но постепенно придоби образ. Като парче глина завъртяно върху грънчарското колело на живота. Издигна се във форма, по чиито блажни извивки се открояваха коси дълги и вълнисти като каскади на водопад с цвят на разтопен шоколад; кожа с карамелен загар от краткотрайните ласки на слънцето, носеща аромата на мед и мляко; очи проницателни, горещи, тъмни и дълбоки като недрата на Майката Земя; устни като пъпка розов цвят секунди преди да се разлисти. Моят дълг вече имаше име. Алтея.

Дългът над всичко. Абсолютната истина трябваше да е в Твореца. Но каква стойност имаше той пред безкористната, чиста любов? Онази, която откриваш в приседналата ѝ на рохката почва снага, докато вежливо превързва раните на грохнал старец; която чуваш в кадифения като пелена облак след лятна буря глас, докато припява забравени песни на треперещо в скута ѝ дете; която усещаш в жаркия като последен слънчев лъч преди тежка снежна виелица дъх по обагрената си в кърви страна. Трябваше да я послушам, трябваше да си ида и да забравя, че някога, някъде бях срещнал очите, бях вкусил устните и почувствал ритъма на душата ѝ. Ала дългът бе над всичко, а тя бе моят съзнателен избор, моята истина, моето всичко.

Войната не прощава никому, никога. Тя не е съдник само изпълнител. Тя не е пристрастна, не изпитва жал, не пропуска. Завърта хладното острие ловко и посича наред – просто защото така трябва. А подире ѝ кротко се влачи плащаница от кости и кръв. В черния прозиращ плат се закачи и нейното тяло – толкова крехко, толкова малко и безпомощно. Покри вечно младото ѝ лице и секна туптежа на две сърца: това в притихналите гърди и в замлъкналата утроба. Опразни коридорите на моето, а в изсъхналите ми като след смъртоносен пожар ръце остави дълга. Онова що беляза цял един живот – никому нужно, никому потребно. Като мен самия.

Дългът над всичко. Тази максима бе втъкана във всяка клетка, всяка тъкан, всяка мускулна нишка на цялото същество. Простираше се по всяка изпъкнала вена на тялото, която издаваше тежестта на предателството. Изпъваше всяко перо по четирите присвити криле, които бяха заровени в мократа черна пръст на падението. Дългът да служиш, да защитаваш, да бъдеш. Моят дълг имаше образ: коси дълги и вълнисти като каскади на водопад с цвят на златни класове; кожа бяла като първи сняг, носеща аромата на утринна роса; очи тихи, хладни, светли и дълбоки като безмерната небесна шир; устни като пъпка розов цвят секунди преди да се разлисти. Моят дълг отново имаше име. Инсигния.