her eyes were always full of stars

elves (starborn); born end of third age; Vex's consort; fc: priscilla quintana

"Очите ѝ бяха пълни със звезди."
Беше цитат от красива поема, която някога и някъде Мейрея беше чела. Спомняше си добре за историята, говореща за красива представителка на собствената ѝ раса, която ненавиждала плача. Бе история, която майка ѝ разказваше много отдавна, без да осъзнава колко голямо влияние това щеше да има върху малката Мея. Дните и годините се нижеха, а малкото момиче скоро се бе превърнала в красива, студена и независима жена. В очите ѝ винаги имаше звезди, а не сълзи, а усмивката се явяваше рядко явление. Тя и всичките ѝ седем сестри се бореха за любовта и благодатността на своята майка, която удобно никога не избираше любимка. Бе превърнала всички свои дъщери в красиви, порцеланови кукли, които нямаха ни най-малка представа за други чувства и емоции, освен завист, арогантност и амбиция. Всяка дума бе добре обмислена, а всяка ласка -средство, водещо към определена цел. За никоя от тях не съществуваше опцията да обичат истински, защото това щеше да означава да бъдат уязвими и раними.

Ала всичко се промени  в първата година на Четвъртата епоха, когато Мейрея пожела да се откъсне от токсичната прегръдка на семейството си и да се премести във Фаустус. Бе решение, което разочарова не само сестрите, но и майка й, ала тъмнокосата знаеше добре, че светът е по-голямо място от "дома". Или поне се надяваше. И сякаш дочул нейните плахи надежди, Дилук въвлече Мейрея в буря от нови емоции и чувства, които тя никога не бе изпитвала досега. Порцелановата фасада се разчупи, постепенно разкривайки влюбена във Времето девойка. Луташе се дълго между това да намери смелост и да се впусне в чувствата си или да избяга далече. Спомняше си често за поемата и за онова, което бе възпитана да бъде. Усещаше себе си слаба и уязвима, притисната от всички непознати чувства. И , може би, ако не беше прочела поемата отново, нямаше да реши да отстъпи и да се впусне в непознатото. Може би нямаше да пожелае да избяга от себе си и да преоткрие света през различна призма.

Времето... Нещо, което с годините бе придобило странно значение за Мейрея. Както то, така и неговият повелител се бяха превърнали в нейният нов дом, спокойствие и уют. Живееше всеки ден с нетърпение да Го види, а дори когато това не се случваше, Мейрея не се отчайваше. Знаеше добре, че задълженията на едно божество бяха над всичко друго.  Не бе си представяла и ден, в който ще трябва да усети неговата липса за повече от няколко дни и ужасяващата празнота, която това оставяше след себе си. Спомняше си минутата, в която всичко се преобърна, а сърцето ѝ потъна сякаш в дълбините на земята. Фаустус се пропукваше; пропукваше се и нейното сърце. Онази вечер в очите ѝ за пръв път нямаше звезди, а сълзи.


пс: може ли името да ми го смените с
maeireya;;