Oh, how the mighty have fallen....

zephyr dew

i wonder which will get you killed faster- your loyalty, or your stubbornness?

Шумът на смъртните бе по-влудяващ от обикновено. Големи компании от зачервени, бузести несретници и евтни момичета на нощта в прокъсани фусти се надвикваха с просещия за подаяния акордеонист. Зефир би го съжалил, дядката беше еднокрак и полусляп. Едва смогваше да събере достатъчно за половинка вчерашен хляб вечер след вечер. Откога му дремеше за простосмъртните?! Би било толкова лесно да го заглавика със сладни приказки, въпреки всичко, Зефир все още беше сладкодумец. Но дори и този изпаднал проидоха не би се хванал на уловката му. Всички знаеха кой е и какъв е. Мълвата за феят в немилост беше част от чарът на кръчмата. И причината той да ненавижда да се събужда в късния следобед, когато лилавият сумрак забулваше уличките. Славата му го беше довяла, като буря, в този край, защото това коматче суша бе възможно най-далеч от родните му места, където срамът беше по-отровен от всичко останало. Дори от презрителните погледни на събратята и посестримите му. След всичко, което му се бе случило, той беше странник без дом, кралство и семейство, познат като посмешище.  

“Още едно от нашето!” Провикна се един мустакат шишко от масата. Едната му ръка бе вдигната в еднозначно към Зефир, а другата се бе шмугнала под полата на една от леките госпожички. Зефир потрепера от погнуса и по кожата на врата му избиха тръпки. Няколко вадички студена пот се спуснаха в долината зад ухото му, но тъмната му, дълга коса ги скри достатъчно добре и те не лъснаха под златистата светлина на ниско окачения полилей. Показът на каквато и да била интимност все още го отблъскваше, няколко години след като вече не бе изгнаник в студеното, но някак винаги задушно мазе. Когато някой от клиентите ненадейно се докоснеше до него, било то по невнимание или напълно нарочно, в гърлото на Зефир киселата нотка веднага се надигаше.  

Докато носеше таблата с напитки, онова усещане, че някой го наблюдава пак се събуди у него и той се огледа както всеки друг път. Пак нищо. Всички бяха заети да се забаляват и ничий поглед не бе закачен за ревера му, но чувството си оставаше. Беше бодливо и досадно, като камъче в ботуша ти. След поредния оглед и липса на виновник за него, Зефир малко се поуспокои. “Тиранинът е мъртъв!”- припомни си той и извика споменът, който го държеше на крака вече няколко години. Кръвта, солена, метална и толкова дълго чакана капеше по измършавялото му лице. Изцълените очи на палача му го гледаха с недоумение и страх. Колко време бе чакал да види този поглед. Свободната му, от оковите, ръка стискаше до побеляване счупената дръжка на металното канче и я въртеше из вътрешностите на дъртото копеле. Талисманът беше в краката му и той го ритна далече от себе си. Това зеленикаво парченце камък населяваше кошмарите му и до сега. Ами, ако някой го откриеше? Ами, ако някой отново го използваше срещу него? Но въпросът, на който и до сега не можеше да намери отговор бе: Кой бе го свалил от врата му? Кой му бе подарил свободата?  

fc. ethan torchio # twilight fae # 78 year old # #