I'll show you what it really means to bleed.

Никой не излезе наистина победител от Войната, най-малко пък той. Може би затова си избра точно това име в годините след края й(м) и се вкопчи в него като удавник за сламка, за да не се удави в морето си от спомени, всичките в червено и с множество други също излинели от колективната памет имена. Страстта, кръвта и омразата споделяха един цвят, натрупал се след всеки грях, и той не можеше да избяга от него, не бе способен да избяга и от себе си, но можеше да се престори. Да продава лъжата за една различна същност и да повярва в илюзията, която като резултат прочиташе в чуждите очи.
В крайна сметка, какво всъщност е личността, когато си създаден от някого другиго, по шаблон? Следващ отливката на неговата визия и желания, с всеки малък детайл, извезан по предварително замислен модел, с определена цел и умения, внимателно подбрани за постигането й. Личността на Нибрас не бе негова, не бе култивирана по избор или очукана от острите ъгли на разнообразни преживявания, бе му дадена, за да привлича, за да увлича, за да съблича чуждата душа и да разяжда вътрешността й – вид извратено възмездие за това, че бяха пропуснали да му дадат негова собствена. Може и точно този пропуск да бе липсващото парченце от пъзела на същността му – причината да усещаше наличието на зееща дупка в сърцето на съществуването си, която растеше и на широчина, и на дължина, с всеки следващ миг и дъх назаем.
Може, но надали. Нибрас не съжаляваше, стремеше се изобщо да не се замисля върху положението си, защото това бе друга опасна игра, от която нямаше да излезе победител. Беше се адаптирал към новата – все стара – реалност, бе приел действителността и след войната продължи да пълзи из плоскостите на времето като фантом. Сменяше имената и ролите си спрямо създанието, което обработваше, докато накрая съвсем не изгуби нишката между дефолтната си настройка и последвалите машинации на въображението си. Годините преди Войната го бяха изпълнили с гняв и фрустрация, подклаждани от мислите за пропуснатите възможности и ограниченията, за невъзможността да притежава самия себе си - бяха му дали негов собствен пламък - и това го бе движело стремглаво напред. Бе завъртяло главата му и го бе накарало да повярва, че заслужаваше повече от това, което му се полагаше по план. Бе го направило алчен, а гладът му - неутолим. Ала загубата отекна гръмко и плащеницата на мрака се спусна върху мъждукащата светлина на неговото желание, оставяйки само чуждите и една пуста бездна в гърдите му.
Годините след Войната бяха изпили лоялността му и сега Нибрас оставаше верен единствено на себе си. Играеше чинно ролята си, но в пределите на собствената си угода. Пречупваше жертвите си с една единствена мисъл – представяше си, че пречупваше тях, когато затвореше очи, и усетеше дъха на куклите по кожата си. И успяваше да се приближи до усещането на някакво чувство единствено когато прерязваше конците им. На това се разделяше животът му – на “преди” и “след” – като Войната преминаваше през съществуването му като грозна, черна пукнатина. Но годините след нея го бяха направили и по-търпелив, и той бе готов да чака. До момента, в който щеше да заслужи името си и вечността най-накрая щеше да бъде негова.