Hanielle | HB Evarrim (Alchemist)| I age | FC: Ash Stymest | Obtained

Tи помниш ли, Ханиел? Защото аз промня. Помниш ли деня, в който видя образа ми в онова старо очукано огледало, в което се опита да се пресъздадеш? Помниш ли словата, които произнасяше, и жестовете, с които ме приканваше към себе си? Помниш ли удовлетворението, което се разнесе върху нежното ти лице, когато видя силуета, прокрадващ се върху сребърната повърхност? Помниш ли начина, по който сърцето ти се разтуптя, когато осъзна, че експериментът ти е успешен?

A спомняш ли си как същата тази светлина, възцарила се над цялото ти същество, мигом угасна, когато забеляза колко по-различен съм от теб? Спомняш ли си онзи стон, който понечи да сподавиш, за да не разбере никой за твоя провал? Спомняш ли си колко немощен се чувстваше след дългите часове, прекарани в опити да създадеш версия на себе си, а накрая приличах на теб едва-едва? Спомняш ли си и опитите ти да се отървеш от мен, защото не съм онова, което бе планирал?

Kажи ми, Ханиел. Защото аз помня. Аз душа не нося, но ако имах, това щеше да остави кървяща рана върху нея. Не помня какво си бил преди мен, не помня как си ме планирал. Но помня всичко онова, което последва след създаването ми. Помня как желаеше да не се бе захващал. Помня как бях най-голямата ти радост и най-голямото ти падение. Как сам ме бе нарекъл "началото на нещо, което дори не трябваше да съществува". Как ме бе определил като "грешка" и как късно вечер сам обвиняваше себе си, че не бе успял. Помня и как въпреки това ме наричаше "достатъчно задоволителен резултат" от експеримент, обречен на падение още когато идеята бе се прокраднала измежду тъмните ъгълчета на ума ти. Помня и как ми даде онзи пръстен, за да си сигурен, че нищо няма да се случи с мен. Помня всеки наш разговор и всеки път, в който негодуваше, че те наричат "мелез". Помня всеки път, в който светлосините ти очи почерняваха, когато повдигаше темата за баща ти. Помня как се опитваше да ме държиш настрана от себе си, защото макар да бе поставил началото на иновация, бе единственият с достатъчно лош късмет, че да не му се получи. Но също помня и как всеки път, когато нещо не беше наред, първо се обръщаше към мен.

3ащото знаеш, че съм там. Защото знаеш, че ще си те чакам. Защото знаеш, че въпреки цялата омраза, която господстваше над магичното ти сърце, си привързан към мен като към свой син, като към свой брат, като към себе си дори. Та нали аз съм просто копие на теб?

Cпокойно, Ханиел. Наречи го просто мрачно минало, към което нито един от двама ни не иска да се връща. Сега ти си си ти, а аз съм си аз. Не знам дали все пак си получил призванието, за което копнееш от Първата епоха насам. Много време мина - Великата война е зад гърба ни. Боговете се смениха. Много наши побратими - както твои, така и мои - се простиха с животите си. А ние сме все още тук, Ханиел. Даваш ли си справка колко силни всъщност сме ти и аз? Как това, което имаме ние, е всъщност нечия мечта?

Hо няма нужда да го мислиш, Ханиел. Няма нужда и да ми отговаряш. Отговорите на всеки един мой въпрос ще получа в следващата късна вечер, в която няма кой да чуе молитвите ти и да се отзове на тях. Когато имаш нужда някой да протегне та теб ръка така, както ти протегна на мен в тягостния ден, в който ме създаде. А дотогава аз нищо не искам.

Cамо ме помни поне дотогава, Ханиел. И с лошо да е, само ме помни. А после аз ще ти припомня защо ме мразиш, но никога не ти е стискало да се отървеш от мен.