Когато стоиш на върха на двойно острие, всяка минута е безценна. Всяка минута е коварна и безпощадно крадяща от съня ти. Всеки миг и всеки избор, завинаги вплетени в нишките на Съдбата, в туй що бе познато като живот. Твоят живот. Една малка грешка, една погрешно отворена врата, едно прокълнато огледало и леда, който винаги ще носиш в сърцето си за наказание. Никой не познаваше толкова отблизо липсата на всяко затрогващо чувство, както Ейдас. Нито тези които се бяха отегчили от всичките до едно, нито онези които твърдяха, че не изпитват нищо. О, велика Бездно, та дори вампирските издънки, които се бяха родили от прехласнатите, егоцентрични изблици на Еварим, онези които не притежаваха душа – те бяха способни на хиляди чувства и емоции, цялата палитра от цветове – с всичките съблазняващи и отблъскващи отенъци. За Ейдас съществуваше само леда и пустошта, а не винаги бе така.
Изобщо не биваше да е тук. В това окаяно положение. Един от Нежеланите. Мястото му бе сред редиците на Безподобните му братя и сестри. Не тук. Всичко му се струваше като голяма вселенска шега, от онези които продължаваха твърде дълго и никак не бяха забавни. Може би само онзи, който плетеше чуждите радости и нещастия, можеше да открие великата ирония в неговото битие. Защото Ейдас сам бе взел всичките си грешни решения, ала ги бе взел лишен от всичко, което го правеше...него. Истинският Ейдас. Онзи, който бе способен на състрадание, на милост, на прошка, на любов и познаваше искрено значението на думите дълг и чест. Сетне срещна образа си в огледалото и всичко, което някога е бил, всичко което можеше да бъде – остана заключено зад леденото покритие на онова счупено, проклето огледало. Също толкова проклето и счупено, като неговият създател. Онзи Еварим, който си бе спечелил не-толкова добрата слава с прокълнатите си, ала брилянтни предмети, които орисваше с рими да прекършат нечие щастие. Сякаш това би го направило цял...
Когато Ейдас бе изпратен да открие и вземе огледалото, никой не му спомена за коварният план, който му готвеха от сенките. Та, в крайна сметка, какво значение имаше сега ? Нима щеше да му е полезно да знае, че тъкача на рими бе орисал огледалото като сватбен подарък за своята годеница ? Пардон, бивша годеница и бъдеща съпруга на неговият враг. Може би поне неговата лична трагедия, бе спасила двама влюбени от твърде дълъг живот лишен от любов и желание. Брак обкован от безразличие и апатия. Сега неговото безразличие и студ, обхващаха всичко от началото до края. Всичко остана от другата страна на проклетия съд, държащ душата му в леден затвор, разпръснат на хиляди малки парченца. Единственият шанс някога да възвърне загубеното, бе да събере всичките до едно и отново да срещне своето отражение.