Мнозина имаха трагични истории, други можеха да се похвалят с безброй приключения. Животът на Есмерай бе спокоен. Лесен. Някои може би биха го нарекли и леко скучноват на моменти. Бе окрила своят другар в живота, сродната си душа. Бяха силни заедно, алфа двойката на глутницата си, към която всички имаха респект. Мислеше, че животът й ще приключи с него, че ще бъдат завинаги заедно, както в романтичните песни, но съдбата имаше други планове. Съдбата в случая пристигна като млад вълк-единак, който предизвика нейният алфа за властта. С това животът й се промени - вече не бе скучен, не бе спокоен, не бе лесен. С последните конвулсии на тялото му, Есме усещаше как сякаш сърцето й се счупи. Нищо друго нямаше значение. Нямаше значение сгромолясването й в йерархията, нямаше значение, че бе станала прокудената омега, която щеше да се скита кой знае колко време. Усещаше само загубата, която я караше да умира малко по малко. Скиташе като черната вълчица, която всички наричаха Никс, но вече не изглеждаше както преди - бе видимо по-слаба, черният цвят на козината й сякаш не бе толкова лъскав, вървеше приведена, бавно и тромаво. Видимо животът се изцеждаше от нея капка по капка.