Елохим /Първични/

Previously known race: None;
Generation of god: Primordial /Elohim/;
Status: Obtained.

Иронично бе, че Одеон сякаш най-много карти разкриваше пред смъртните, ала си оставаше забулен в мистерия и... е, мрак. Не бе тайна, че Елохимът на Смъртта прекарваше немалко време бродейки из Авликейн, но това далеч не го правеше публичен, познат. Напротив, повече разбунваше духовете около него. Бе обран в словата си и често говореше многозначно, което предразполагаше към различни интерпретации, често отклоняващи се от реалността. Никой не знаеше дали Първичният нарочно го правеше, за да се позабавлява, дали отвътре му идваше, или просто хората си представяха това, което им се искаше.
Някои от нещата, които бяха по-популярни схващания за Одеон, бяха свързани с колекцията му от свещи - неизвестни източници твърдят, че в тъмен дворец Елохимът има цяла зала със свещи, символизиращи всеки един живот, който бе в ръцете на Дилук. А когато свещта догаряше със своя темп, Одеон сам гасеше пламъка и, което водеше и до угасване на живота на злощастника. Така си обясняваха кръговрата, който двамата братя Елохими отваряха и затваряха.
Никой не знаеше какво се случва с душите, когато преминеха в ръцете на Одеон. Никой не се връщаше оттам. Никой не знаеше дали бе по-хубаво, дали бе по-лошо, просто се разтваряха във вечността, или се вливаха в него като сила, движеща го напред. Често се твърдеше, че някои от консортите му стават негови съпруги и съпрузи и в смъртта докато не дойде онзи повратен момент, в който физическото им тяло до такава степен е увяхнало, че дори самата Смърт вече няма досег до душите им. Отново - никой не знаеше, но желаещи да бъдат негови и в смъртта, далеч не липсваха. Проблемът беше, че Одеон бързо се уморяваше от консортите и любовниците си, бързо ги освобождаваше и оставяше у тях желанието да бяха умрели вместо това. Така, де - поне това се говореше. Никой не смееше нито да отрече, нито да потвърди, а който имаше взаимоотношения с Одеон, за свое лично благо избираше да не го разпространява, без да се налага на бога да го инструктира изрично. Което само го улесняваше.
Едно от може би малкото неща, които се говореха за него обаче, бе свързано с неговото покровителство над сираците. По време на Великата война, която бе взела немалко жертви, а съответно и Одеон - хиляди създания от цял Авликейн бяха останали без деца, без любими, без братя и сестри, без... родители. Едно младо човешко момиче - намиращо се на прелома между момиче и жена, чието име се бе изгубило във времето, бе сключило пакт с безсмъртния да бъде взето под крилото му след като родителите му са вече покойни. Аела, цял живот копняла за деца, подтикнала Одеон към това да вземе решението да закриля както това мистериозно момиче, така и всички останали сираци в света. Вероятно и душата и вече е изгубена във времето, ако е истина митът, че и след живота душите на мъртвите остават в досег с него. Ала благодарение на нея всички те имат Мрак, на който могат да се осланят; оттук тръгва и популярното за Авликейн схващане, че Смъртта взема, но и дава. Дали затова повечето му консорти са сираци, никой не знае.
Но това, че един от митовете, свързан с името на Одеон, е верен, не прави всички митове такива. Той остава не по-малко мистериозна фигура въпреки видното си присъствие. А навиците му да се интересува от това, което съчиняват за него, и да го обсъжда с Малбонте, Дилук и Аела на по чаша кафе, си оставаха. Тук е моментът и да вметнем, че известният израз "Да, бе, а аз пък си пия чая с Одеон" е абсолютно фактологически грешен - Одеон ненавижда чай. Затова, ако го срещнете, не му предлагайте "трева в чайник" - за Ваше добро е!

Previously known race: None
Generation of god: Primordial /Elohim/;
Status: Obtained.

Аела се бе появила на този свят - един от многото светове, много преди хората. Бе част от началото и начало на частта - пред нейните очи се бяха създавали империи, бяха рухвали такива, а след поредица апокалипсиси и катаклизми се бе оформил светът такъв, какъвто го познаваха сегашните хора, неговите деца. Говорейки за деца, сякаш буца засядаше в гърлото на първичната Лейди на Магията, която осъзнаваше, че бе неспособна да има такива. Гледаше с неприязън и известна доза завист как смъртните жени раждаха рожбите си, бдяха над тях, отглеждаха ги, обгрижваха ги и ги даряваха с любов. Защо те можеха, а тя не? Може би отговорът се криеше в безсмъртния и статус - в това, че тя не бе просто жена като тях; тя бе енергия, родоначалник и повелител на всичко магично в света. На нейните рамене, както и на тези на Лука, Одеон и на любимия и по-голям брат Бонт лягаше много по-голяма отговорност и макар ясно да си даваше сметка за това, сърцето на Аела не се стопляше ни най-малко при този факт.
Затова в един съдбовен ден Лейди Аела бе взела решението да откъсне част от себе си - част от своята магия, с която да създаде най-близкото до свои деца, което някога би била способна да има. Нарече ги Еварим и за нея бяха най-прекрасното нещо, което светът би могъл да получи. С обожание гледаше милите си творения, които ориса с най-съкровеното от себе си - искрица от своята магия, която те да покровителстват. Еварим бяха най-прекрасното нещо, което се бе случвало на Аела - творенията и я караха да се гордее все повече и повече с тях, а магията и бе на сигурно място в ръцете им. Дори им бе дала възможността да имат собствени рожби, но не мина дълго време от момента, в който първото майчино разочарование я сполетя. Радостта и бе кратка, но сладка. Явно това, което тяхната божествена майка им бе подарила, не им бе достатъчно, защото съвсем скоро Еварим започнаха да използват магията си, за да се репродуцират. Тяхната магия обаче не бе толкова силна като нейната и опитите им в зародиш бяха увенчани на провал. Аела не мислеше да им помогне, напротив - по-скоро бе склонна да ги научи на урок, от който да не могат да се отърсят - действията им имаха своите фатални последици, от което датираше началото на вампирската раса.  Гневни чувства се зародиха у единствената жена Елохим, когато брат и Малбонте реши да вземе под крилото си вампирите и да се превърне в техен покровител. Тези чувства от време на време вземаха превес над ума и емоциите и към него, и към тях, но тя рядко им даваше гласност в името на всеобщото благо и баланса, който не желаеше да счупи. Не желаеше да всява достатъчно хаос - той достатъчно добре се справяше и сам в това. Нямаше планове да изземва ничия функция така, както тя ревностно пазеше своята магия.
Историята на Аела, разбира се, не се изчерпваше само до създаването на свои деца с помощта на магия (както прави всяка майка всъщност, нали?) - тя бе не по-малко обсъждана и мистериозна от останалите. Това, че бе уж най-малка измежду четирите изконни сили на света, не я поставяше нито в по-слаба позиция, нито в по-малко скандална такава. Приписваха и най-напред като първа асоциация ред забежки с Одеон, тайни култове, с които да поддържа магията си жива, а за божествения гняв, на който бе способна, дори не се отваряше дума. Твърдеше се, че след последния път, в който Майката на Еварим бе отприщила гнева си, светът не познавал нищо повече от разруха и пустош.