Богове

Previously known race : Human;
Generation of god: First;
Status: Obtained.

Кървава и дълга бе историята на Втората епоха, но никой не я познаваше по-интимно и цялостно от Ариман. Той бе роден, откърмен и кален в огньовете на божественият конфликт, който щеше да сформира и промени света на Авликейн за векове напред. Ариман бе родéн човек. Това е известно на историците, защото самият той никога не бе крил своята раса за разлика от останалите си събратя. Множество от расите на боговете бяха оставени на спекулация и недомлъвки, но не и тази на бога на сделките. Той споделяше този факт гордо, дори с лека усмивка на уста. За останалото от своята история обаче съвсем не беше толкова красноречив. Историята му, описана в "Света на Авликейн : Великите Седем, Том 1", бе събирана парче по парче от авантюристични историци през дългите векове на неговото съществуване. Мистериозното изчезване на въпросните историци след публикуването на тази книга обаче все още не е разгадано.
Ариман бе роден в семейство на хора. Доста заможни хора, ако може да се съди по доказателствата. Разбира се, думата "човек" преди създаването на расата на Еваримите съвсем лесно е можело да се замени с "храна" по онова време. Предците на днешните хора са били лесна плячка за останалите вече създадени раси на Авликейн и много от тях са живеели в постоянен страх от отвличане или просто от смърт. За нещастие Лука е подготвил на тогава безсилния Ариман тест, който би счупил и най-железните мъже от епохата му.
Откраднат бе от люлката си и продаден в робство в далечните земи на вампирите и техните лордове. Макар и да твърдят, че са премахнали напълно старите си обичаи да държат и отглеждат роби, Ариман знаеше, че това са долни лъжи. Да бъдат върховни хищници, е кодирано в ДНК-то им толкова, колкото и да бъдат унищожителни. Можеше да си спомни времена, в които ги наблюдаваше отстрани - студени, безмилостни, но сияещи в своята ледена красота. Можеше да си представи човек да им се възхищава. Поне докато тя не го забеляза. Историята мълчи за името и. Писанията на тогавашното време я наричат "Сребърната кралица". Според хрониките на онова време тогавашният вампирски монарх е имал три съпруги, всяка кръстена според цвета на косите си. Измежду златото и бронза само Сребърната кралица блестяла със своята красота и кръвожадност. Младият мъж е взет за неин личен кръвен роб, често въвличан в кървави сексуални ритуали за удоволствието на своята дама. Някои вампирски хроники от онова време твърдят, че младежът е изпитвал доза удоволствие и дори чувства към своят мъчител, но истината е, че Ариман се е откъснал от своята личност и е ползвал за себе си названието "роба". Никой от историците обаче не смее да изпада в подробности за мъченията, които е преживял в ръцете на Сребърната кралица, от страх от наказание. Не се знае как Ариман е успял да се изплъзне от ръцете и и да избяга. Някои казват, че дори Елохимите не са могли да гледат тези зверства и са го превърнали в архон пред нея. Други твърдят, че той сам се е откъснал от веригите си и я е пребил с тях. Каквато и да е истината, историята мълчи за края на Сребърната кралица. Дали е умряла? Дали Ариман я държи някъде като затворник? Никой не знае. Знае се обаче, че след като той бяга от затвора си, успява да организира един от най-големите, свирепи и кървави бунтове в историята на Втората епоха, известен още като "Войната на бурите". В нея младият тогава архон на секса успява да обедини пръснатите човешки племена в силна и обединена нация. След като убива множество архони - заслужено и незаслужено, той първи заема своето място сред Седмината и получава изработени специално за него вериги, в които се крие част от силата му (което допълнително подклажда част от спекулациите за миналото му).
Нещо, което самата Инсигния споделя, е, че Ариман не може да понася вида на кръв. Затова богинята твърди, че той така настойчиво отбягва нейните владения, защото има слухове, че ако някой откъсне каквото и да е растение без разрешението на Господарката на Леса, той ще прокърви. Макар и тези слухове да не са потвърдени, някои от архоните му твърдят, че са го чували как повръща след битка.
Извън обсега на спекулации Ариман се слави с най-голяма почит и уважение сред Седмината, някой наричайки го "Пръв сред равните". С останалите богове и архони се държи почтително и кротко, но в очите му гори пламък, който не може да бъде загасен.

Relationships:
Обскюра - архон - една от най-близките и интригуващи подчинени на Ариман по негово мнение;
Векс - негов пръв другар. Богът, към когото макар не много явно, Ариман проявява най-силно уважение и почит;
Инсигния - между двамата има тих конфликт, тъй като в много далечното минало тя убива първия архон на Ариман при самозащита. Двамата избягват владенията си;
Енеас - един от боговете в малко по-близкия кръг на Ариман, макар и между двамата често да се усеща напрежение, на което нито един от тях не дава гласност;
Сиел - Ариман е силно очарован от невинността и нежността му. Както всички богове, така и Ариман се опитва да го предпази от всичко и всички;
Нахида - не е тайна, че богът на секса подхожда с уважение и възхищение към нея и силната и природа;
Адорел - Ариман често подхожда към него със съмнение заради нетипичната му история. Въпреки това те се наслаждават на компанията си взаимно.

Previously known race: Unknown;
Generation of god: First;
Status: Obtained.

Много често, когато хората говорят за боговете от Първото поколение, думите и мислите им са насочени към кървавите дела на Ариман или Инсигния и тяхното мрачно наследство. Малко са душите, които обръщат взора си към красивата господарка на пустините с благодарност и благоговение. Но въпреки че малко са тези, които помнят делата и, цял Авликейн е жив благодарение на нейната мъдрост и саможертва.
По време на войната на архоните някои от тогава съществуващите богове вече усещаха, че няма да могат да се справят с по-силните си събратя, и обръщаха очи към земите отвъд Авликейн, търсейки бягство. Точно накрая на тези земи се намираше голямата пустиня Сукремал. Дюните и се простираха надлъж и нашир, никой никога не бе успявал да ги прекоси - дори и номадските племена, живеещи в тях. Животът в пустинята не бе лесен, но Нахида бе родена и закърмена в обичаите и привичките на номадите. Обичаше да танцува под жарките лъчи на слънцето, обичаше да чете прашните томове, с които баща и се сдобиваше чрез размяна с други племена. Те бяха пътешественици, приключенци. Обичаха да се смеят и да пътуват, да посрещат гости и да пият кротко чай с тях под тентите си. Всички бяха добре дошли, каквито и намерения да имаха. Но скоро младата жена щеше да разбере, че не всеки гост има добри намерения. Някои искаха просто да видят как света гори.
В един изключително горещ ден Нахида бе намерила припаднал мъж близо до техният лагер и го бе отнесла при баща си и лечителите на племето, за да се опитат да го върнат в съзнание. Странникът бълнуваше за далечни земи и за някаква "война, за която номадите в пустинните земи все още не бяха чували". Мъжът стискаше упорито чантата си дори и в полубудното си състояние. Нахида стоеше до него с дни и се грижеше за раните му, сменяше превръзки върху челото му, нежно пееше песни на техния език в опит да облекчи мъките му. Все пак тя го бе открила, което според законите на пустинята значеше, че той е неин гост. С времето младежът дойде в съзнание и след като му обясниха как са го открили, сякаш се поотпусна в компанията на спасителите си. Представи се като Мат, но не разкри нищо за пътуванията си или дори за произхода си. Нахида имаше усещането, че странникът носи някаква тежест в себе си. Погледът му често натежаваше, когато тя го питаше за външния свят, и той преглъщаше тежко. Затова след време младата жена спря с въпросите и остави Мат да се приспособи към номадския им начин на живот. Очевидно му харесваше да е при тях, но скоро Нахида започна да усеща, че не само това е привлякло вниманието му. Погледът му често падаше върху нея по нежелан, дори перверзен начин. Доста пъти и бе намекнал, че това тя да го намери, не е било случайност, но младата девойка никога не бе му обръщала внимание. Докато един ден той не отиде при баща и да поиска ръката и в брачен обет. Но за нещастие на Мат в Сукремал нещата не се случваха както в останалата част от Авликейн. Никой не бе длъжен да се омъжи или ожени освен ако сам не пожелае. Много от номадите посвещаваха животите си в това да изследват определена част от науката или да усвоят някое изкуство. Тези хора бяха гледани със същия респект и приемственост както и тези, които бяха решили да започнат семейство и да създадат челяд. Затова бащата на Нахида бе отхвърлил молбата му, казвайки му, че истината се крие в очите на неговата на пръв поглед крехка дъщеря. Казват, че в болката човек разкрива истинската си същност. Това бе един от тези случаи. Младият Мат се оказа Тъмен бог, бягащ от издигащите се тогава Седмина и останалите, които искаха да се доберат до престолите им. Не бе толкова силен, че да се изправи срещу току-що издигналата се Инсигния и кървавите митове, които я преследваха, нито срещу Ариман - героя на "Войната на бурите" и първият бог на Авликейн. Той бе просто млад бог на знанието, носейки го със себе си във формата на малка блестяща лилия, която той така упорито съхраняваше в чантата си. Оскърбен и наранен от отказа на Нахида, Мат бе покварил лилията със скрито знание и я бе пуснал в оазиса на племето. Оттам водите на цял Сукремал - колкото и оскъдни да бяха те, бяха покварени с чума, от която нямаше лек. Чумата не оставяше хората да спят, карайки ги да виждат илюзии за бъдеще, минало и настояще. Неща, които нямаше да се случат, или неща, които вече бяха извън допира им. Хората издираха очите си от мъка или щастие, не успявайки да намерят покой дори и за секунда. В кратките моменти в които вече припадаха от изтощение, твърдяха, че сънища не ги спохождаха - все едно някой или него ги ядеше. Нямаше изход от тази ситуация. Още по-зле и Мат бе изчезнал напълно. Нахида - виждайки страданието на хората си и знаейки, че тя е виновна за него, беше решила да направи каквото зависи от нея за да помогне на народа си. Тя се обви с шала си и се отправи към единственото място, където можеше да открие отговорите - Библиотеката. Макар и митично, старите хора в Сукремал твърдяха, че точно в центъра на пустинята се намираше библиотека, в която се съдържаше цялото знание на света. Младата жена тръгна да се лута из дюните, търсейки това древно място. Да пие от покварената вода, и носеше ужасни видения и илюзии за това как Мат се връща и я убива. Как племето и я отритва за решението, което бе взела. Докарана до лудост и вече мигове преди последния си дъх, пред тъмния и взор се разкри огромен оазис точно където допреди мигове бяха дюни. Оазисът бе толкова привлекателен и хладен, че тя запълзя на лакти само за да се добере до него. Колкото повече се приближаваше, слънцето намаляваше. Когато стигна до водите му, успя да осъзнае, че там вечно бе нощ. И точно там - във водите на безкрайната нощ, освен отражението си виждаше милиони книги на дъното на басейна. Неприятна течност се носеше през водите му, но не успяваше да скрие напълно величието на Библиотеката. Колкото и да се пресягаше през водата, Нахида така и не успя да се докосне до тях. Тогава звездите над нея и разкриха какво трябва да направи. Някои от почитащите я смятат, че самата Аела е нашепнала в ухото и за действията, които трябваше да бъдат извършени. Други твърдят, че все пак е успяла да се докосне до малкото мъдрост на върха на библиотеката. Там - под звездното небе, Нахида прерязала китките си и оставила кръвта ѝ да се смеси с водата и покварата на Сукремал. Това и позволило да влезе в Библиотеката и да се докосне до сънищата на хората и това, което ги изяждало. А това нещо се оказало Мат - в мизерната му божествена форма. Нахида го убила в страната на сънищата и се върнала към своето тяло, което било изключително крехко  ѝ на прага на смъртта. Въпреки всичко тя успяла да пречисти Сукремал от ужаса и заради това получила своето място измежду Седемте. До ден днешен останалите богове говорят, че смъртната ѝ форма е крехка и често ѝ се налага да прекарва време из сънищата на хората, за да не се изтощи.

Relationships:
Лорен - Архон, който е неин щит и бодигард заради слабото ѝ тяло. Двамата са постоянно заедно и се говори, че имат по-дълбоки отношения.
Ариман - Нахида не крие респекта си към него;
Векс - Нахида често отвръща на галантността му със същото. Останалите богове често виждат това като лек флирт;
Инсигния - Нахида я чувства близка до себе си въпреки различията и студа на Инсигния;
Енеас - Нахида винаги е мила и уважителна с него. Проявява интерес към библиотеката, която Енеас пази;
Сиел - макар стихията му да е същинската противоположност на тази на Нахида, може да се каже, че двамата перфектно се допълват и тя гледа на него като на по-малък брат;
Адорел - Нахида е свикнала да гледа към него със съмнение, макар да се старае да потиска тези мисли и винаги да е любезна към него.

Previously known race: Evarrim;
Generation of god: Second;
Status: Obtained;

За да разкажем тази история, трябва да се върнем назад във времето на Първата епоха. Източниците са красноречиви относно господарката на Енеас и на какво точно е била богиня, защото според слуховете след като богът заел мястото ѝ, се погрижил всеки помен от миналото и деянията  ѝ да бъдат заличени. Въпреки това тези, които все още са живи и помнят, я споменават с името Летисия.
Конфликтите между враждуващите богове се вихрела с пълна сила, а богинята изобщо не криела вкуса си към кръвопролитие и жаждата си за все повече власт. Според някои оцелели източници Летисия била способна да изпрати стотици от своите слуги на сигурна смърт вместо да се откаже от претенциите си за дадена земя. Ала колкото черно било сърцето на богинята, толкова по-заслепяваща била красотата ѝ. Мъже и жени били готови на всичко, за да получат благоволението ѝ, дори да отдадат живота си на служба при нея. Горделива и студена, Летисия отхвърляла всички предложения, дори сред тях да се говори, че имало и такива на богове. Никой не бил достатъчно добър за красавицата освен Акелиан - един архангел, върху когото черното ѝ сърце спряло цялото си неподправено внимание. За добро или зло от отровната ѝ  любов щял да се роди и нейният крах.
Акелиан се съгласил да стане неин любовник и така било за известно време, докато архангелът не ѝ обърнал гръб – някои твърдят, че избягал от нея, отвратен от истинската същност на богинята, а други казват, че се влюбил в магьосницата Алитея, която тайно я взел за своя съпруга. Щом разбрали, че очакват дете, решили да избягат от взора на богинята, за да не ги застигне проклятието на лудостта ѝ. Десет години успели да се скрият от нея, тъй като Летисия била твърде заета с битките си, за да преследва лично отмъщение. Щом обаче слуховете за местонахождението на Акелиан и семейството, което създал, стигнали до ушите на богинята, тя побързала да ги открие. Всичко, което ѝ казали, се оказало истина – Акелиан и Алитея имали двама невръстни синове и още едно дете, което се очаквало, да се появи на бял свят съвсем скоро.
Летисия избила цялото му семейство и благоволила да запази Енеас жив, тъй като бил първородният син на Акелиан, според нейните разбирания на него се падала частта да изкупува греховете на баща си. Отвела момчето в земите си, ала много скоро се отегчила и го изпратила при войните си, за да го обучат в изкуството на войната, в която да ѝ служи.
Годините се изнизвали една подир друга, а малкото момче се превърнало в красив млад мъж, кален в множество битки воин и амбициозен магьосник, който никога не забравил онзи злощастен ден и обещанието, което дал пред себе си - да отмъсти за съдбата на семейството, което му било отнето. Според една версия на историята се превърнал се в един от най-добрите ѝ  генерали. Дори мнозина го наричали с прозвището „Героят без страх”. Други източници отричат връзката между двамата мъже, защото „Героят без страх” се позовавал с друго име, изгубено в историята. Според трета страна, която може би е най-близко до истината... ставало въпрос за един и същ мъж, който след като станал бог, приел името Енеас.
Към днешни дни няма останала информация как Летисия е получила един от Седемте трона, но скоро след това богинята изпратила вест на Енеас с която го викала при себе си. Искала лично да му съобщи новината, впечатлена от постиженията му на бойното поле. Енеас не бил виждал красивото ѝ лице дълги години, ала омразата му горяла като в първия ден. Щом обаче богинята срещнала порасналият първороден син на архангела, нова лудост пламнала в гърдите ѝ, защото младият мъж бил живо копие на баща си. Не си представял, че отмъщението му ще мине по този път, но нямало низини, до които не бил готов да стигне, за да си отмъсти. Така Енеас се съгласил да стане неин любовник. И въпреки че тайно мразел всяка минута прекарана с нея се постарал за Летисия да бъде точно обратното.
Още години минали, а бъдещият бог, който по това време вече бил издигнат до един от нейните архони, търпеливо изчаквал момента, в който да разкрие истинското си лице. За тази част от историята източниците мълчат, неизвестно е какво е довело до събитията от онзи ден, но в края му и богинята и малцината ѝ архони намерили смъртта си от ръцете на Енеас, който заел нейното място сред Седмината.

Relationships:
Аруна - Тя е първият архон, който Енеас издига още в същата вечер, в който става един от Седмината. Отношенията им са сложни, но няма някой, който да отрече лоялността и отдадеността, с които Аруна служи на своя бог. Често го придружава на съвети и събития, като шепне в ухото му всички тайни и полезна информация, която тя и мрежата ѝ от шпиони е събрала.
Ариман - може да се каже, че двамата са приятели, макар между тях често да се усеща напрежение на моменти;
Векс - отношенията им са добри и могат да бъдат определени като приятелски;
Инсигния - между себе си и нея Енеас открива немалко общи черти, но въпреки това счита строгостта и към всичко и всички за излишна;
Сиел - намира го за твърде чист и невинен за този свят. Както всички богове, Енеас е неспособен да таи към него лоши чувства;
Нахида - също я смята за твърде добродушна, но таи дълбоко уважение и я намира за силна жена;
Адорел - намира историята за превръщането му в бог за нелепа и в продължение на векове самият Енеас бил нащрек дали няма подобна злощастна съдба да го сполети, но впоследствие отношението му постепенно се променя и в днешни дни двамата често прекарват време заедно.

Previously known race: Human;
Generation of god: Third;
Status: Obtained.

Адорел на пръв поглед не бе нищо повече от типичното момче на тази възраст. Животът му се състоеше в ежедневни срещи с момичета и момчета, множество любовни тръпки, компания под чаршафите и много, много вино. Родителите му бяха собственици на лозя, от което изкарваха повече от приличен доход, така че младият им наследник лесно можеше да си позволи всичко от това, че и повече. Такъв си бе - обичаше богатите трапези, увеселенията и всичко, способно да го накара да почувства нещо. Всичко това го правеше да изглежда повърхностен и глезен и дори да бе така, под повърхността му се криеха толкова много неща, които той умело държеше точно там, където трябваше. В крайна сметка не бе длъжен да излага наяве всичко това, което знае и може, нали?
Може би повечето момчета и дори мъже биха имали един единствен стремеж - лозята и имотите на родителите му. Биха били готови да пролеят кръвта им червена като виното, за да получат всичко това. Но Адорел не считаше така - той бе убеден, че това е нещо, което по право му принадлежи и което рано или късно щеше да получи, без да се налага да се старае. Неговата цел в живота бе нещо много по-висше - искаше да стане бог. Правилно - бог. Дори титлата на архон не му звучеше подходяща. Бе чувал истории за това как някои от сегашните богове са заели местата си в пантеона, убивайки своя предшественик. Знаеше, че тези истории не са просто легенди, разнасящи се от уста на уста, затова бе решен да се справи. Даваше си сметка, че това е дело, за което втори шанс няма; че трябва да планира всичко до най-малката въздишка, ако не иска тя да му се окаже последна.
Бе си набелязал Векс като бог, чиито сили желае да вземе. Внимателно бе пресметнал шансовете си за успех и търпеливо чакаше животът да ги срещне, за да нанесе повратния удар на живота си.
Ала явно Дилук му бе отредил друга съдба. В една от вечерите, прекарани в местната кръчма, бе се развихрил поредният бой. Този път участник бе един от малкото му близки истински приятели, а причината - съвсем глуповата според него, недостойна да бъде вдигната такава врява, но случилото се се бе случило. Биеха се за компанията на жена, която по негово мнение дори не бе нищо особено. С цел самоотбрана Адорел бе посегнал към най-близкия нож и без дори да се опомни кога и какво се бе случило, по случайност бе убил бог. Ала не този бог, когото искаше да убие - младият мъж се бе превърнал в трето поколение бог на младостта, екстаза, любовта и още ред стихии, които дълго време щеше да разучава. Не бе това, което очакваше, но можеше да се каже, че се радва - в крайна сметка бе станал бог, а в края на деня това бе най-важното. Колкото до момичето, което бе ябълката на раздора в кръчмата - от архон се бе превърнала в обикновена смъртна при смъртта на господаря си точно толкова бързо, колкото Адорел от обикновен смъртен се бе превърнал в бог.
Ала явно с големите награди идваше и голямата тежест. Не знаеше дали при останалите второ поколение богове всички спомени на предишния носител на силите преминаваха постоянно като на лента пред очите им, нямаше и да пита чисто и просто от гордост. Но не му харесваше видяното - първоначално най-близките чужди спомени го връхлитаха, след това лентата се изтегляше със събития по-назад докато не достигна и до спомените на първичния бог, властвал над това, което е сега в ръцете му. И у двамата богове виждаше някаква странна енергия, докарваща ги до лудост. И то не от приятната лудост, не до екстаз, а до истинска лудост, консумираща всичко у тях и превръщайки ги в свои собствени врагове. Не знаеше дали трябва да приема това като предупреждение, като закана, като вероятност или чисто и просто като информация какво е било някога и какво е сега. Но едно знаеше - трябваше да бъде нащрек, за да не го сполети същото.
Разбира се, Адорел умело си мълчеше и за всичко това пред останалите богове. Въпреки видяното, въпреки смесените сигнали той оставаше все същият жизнен закачлив младеж, умеещ да флиртува дори само с поглед. Сега се наслаждаваше на вечната си младост и на живота на бързи обороти, а архоните му са му свидетели колко обичаше всичко това. И колко обичаше любовта сама по себе си във всичките и форми и измерения.
Можеше да се каже, че на пръв поглед нищо в поведението и живота на Адорел не се бе променило за тези векове от дните, в които бе просто синът на винаря, до дните, в които бе трето поколение бог. Разбира се, вътрешно само той знаеше какви саможертви трябваше да прави и колко внимателно трябваше да следи за всяка своя крачка, колко мисъл трябваше да вкара във всичко и как да преброи внимателно благословиите си така, че да печели доверие и при необходимост винаги да излиза сух от водата. Привидно небрежната му личност се справяше чудесно в това да надхитря и да изиграва точно толкова добре, колкото се справяше в това да флиртува, твори и забавлява. Чувстваше се сякаш силите бяха избрали него, а не той тях, както всъщност се и бе случило. Но ако се абстрахираше от чуждите спомени, които бе обречен да гледа ежедневно, както и от постоянното усещане за тревожност, че нещо ще го побърка, обсеби или отнеме това, което си бе спечелил - животът му на бог вървеше повече от прекрасно. Въпреки това той не губеше интерес към другите раси, даже напротив - интересът му растеше все повече и повече във вечността. Често се закачаше с всяка от тях и дори често не споделяше, че е бог - или тънко изпускаше тази подробност, или се представяше като човек, ако станеше въпрос. Забавляваше се с това да играе игрички, но все пак заблудата е по неговата част - можем ли да го виним?

Relationships:
Бойн - Адорел  го избира за свой архон на вдъхновението, защото е впечатлен от всички таланти, които Бойн има. По негова молба Адорел го подмладява външно. В момента двамата са много близки.
Ариман - двамата прекарват немалко време заедно в различни видове забавления;
Векс - между тях в началото се чувства напрежение, но след една вечер, в която Векс бе преподал на Адорел нужния урок, както и след първия за Адорел Божествен съвет, тази обстановка постепенно олеква. Въпреки това Адорел изпитва смесени чувства към бога, когото искал да убие;
Инсигния - Адорел няма много досег до нея заради студения и характер;
Енеас - двамата са сравнително близки приятели, доколкото светът на боговете позволява това. Прекарват немалко време заедно в правене на всякакви дейности;
Сиел - също един от близките на Адорел. Въпреки шеговития нрав на Адорел и неоскверненото сърце на Сиел те се разбират добре;
Нахида - към нея Адорел изпитва уважение заради саможертвите, направила, за да спаси Авликейн в миналото.