Вход
Latest topics
Border
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 16 потребители: 6 Регистрирани, 0 Скрити и 10 Гости adrienne beckett., aleksander kalyazin., casimir elrod., Catalin., e.remus, valeria;
Най-много потребители онлайн: 302, на Сря Ное 20, 2024 12:08 pm
Богове |
Нед Сеп 25, 2022 1:43 am | ||
Ahriman GOD OF DEBTS, DEALS, WILDERNESS, SEX, DESIRE, TORMENT, EVIL, GREED & DISCORD FC: Michele Morrone Previously known race : Human; Generation of god: First; Status: Obtained. Кървава и дълга бе историята на Втората епоха, но никой не я познаваше по-интимно и цялостно от Ариман. Той бе роден, откърмен и кален в огньовете на божественият конфликт, който щеше да сформира и промени света на Авликейн за векове напред. Ариман бе родéн човек. Това е известно на историците, защото самият той никога не бе крил своята раса за разлика от останалите си събратя. Множество от расите на боговете бяха оставени на спекулация и недомлъвки, но не и тази на бога на сделките. Той споделяше този факт гордо, дори с лека усмивка на уста. За останалото от своята история обаче съвсем не беше толкова красноречив. Историята му, описана в "Света на Авликейн : Великите Седем, Том 1", бе събирана парче по парче от авантюристични историци през дългите векове на неговото съществуване. Мистериозното изчезване на въпросните историци след публикуването на тази книга обаче все още не е разгадано. Ариман бе роден в семейство на хора. Доста заможни хора, ако може да се съди по доказателствата. Разбира се, думата "човек" преди създаването на расата на Еваримите съвсем лесно е можело да се замени с "храна" по онова време. Предците на днешните хора са били лесна плячка за останалите вече създадени раси на Авликейн и много от тях са живеели в постоянен страх от отвличане или просто от смърт. За нещастие Лука е подготвил на тогава безсилния Ариман тест, който би счупил и най-железните мъже от епохата му. Откраднат бе от люлката си и продаден в робство в далечните земи на вампирите и техните лордове. Макар и да твърдят, че са премахнали напълно старите си обичаи да държат и отглеждат роби, Ариман знаеше, че това са долни лъжи. Да бъдат върховни хищници, е кодирано в ДНК-то им толкова, колкото и да бъдат унищожителни. Можеше да си спомни времена, в които ги наблюдаваше отстрани - студени, безмилостни, но сияещи в своята ледена красота. Можеше да си представи човек да им се възхищава. Поне докато тя не го забеляза. Историята мълчи за името и. Писанията на тогавашното време я наричат "Сребърната кралица". Според хрониките на онова време тогавашният вампирски монарх е имал три съпруги, всяка кръстена според цвета на косите си. Измежду златото и бронза само Сребърната кралица блестяла със своята красота и кръвожадност. Младият мъж е взет за неин личен кръвен роб, често въвличан в кървави сексуални ритуали за удоволствието на своята дама. Някои вампирски хроники от онова време твърдят, че младежът е изпитвал доза удоволствие и дори чувства към своят мъчител, но истината е, че Ариман се е откъснал от своята личност и е ползвал за себе си названието "роба". Никой от историците обаче не смее да изпада в подробности за мъченията, които е преживял в ръцете на Сребърната кралица, от страх от наказание. Не се знае как Ариман е успял да се изплъзне от ръцете и и да избяга. Някои казват, че дори Елохимите не са могли да гледат тези зверства и са го превърнали в архон пред нея. Други твърдят, че той сам се е откъснал от веригите си и я е пребил с тях. Каквато и да е истината, историята мълчи за края на Сребърната кралица. Дали е умряла? Дали Ариман я държи някъде като затворник? Никой не знае. Знае се обаче, че след като той бяга от затвора си, успява да организира един от най-големите, свирепи и кървави бунтове в историята на Втората епоха, известен още като "Войната на бурите". В нея младият тогава архон на секса успява да обедини пръснатите човешки племена в силна и обединена нация. След като убива множество архони - заслужено и незаслужено, той първи заема своето място сред Седмината и получава изработени специално за него вериги, в които се крие част от силата му (което допълнително подклажда част от спекулациите за миналото му). Нещо, което самата Инсигния споделя, е, че Ариман не може да понася вида на кръв. Затова богинята твърди, че той така настойчиво отбягва нейните владения, защото има слухове, че ако някой откъсне каквото и да е растение без разрешението на Господарката на Леса, той ще прокърви. Макар и тези слухове да не са потвърдени, някои от архоните му твърдят, че са го чували как повръща след битка. Извън обсега на спекулации Ариман се слави с най-голяма почит и уважение сред Седмината, някой наричайки го "Пръв сред равните". С останалите богове и архони се държи почтително и кротко, но в очите му гори пламък, който не може да бъде загасен. Relationships: Обскюра - архон - една от най-близките и интригуващи подчинени на Ариман по негово мнение; Векс - негов пръв другар. Богът, към когото макар не много явно, Ариман проявява най-силно уважение и почит; Инсигния - между двамата има тих конфликт, тъй като в много далечното минало тя убива първия архон на Ариман при самозащита. Двамата избягват владенията си; Енеас - един от боговете в малко по-близкия кръг на Ариман, макар и между двамата често да се усеща напрежение, на което нито един от тях не дава гласност; Сиел - Ариман е силно очарован от невинността и нежността му. Както всички богове, така и Ариман се опитва да го предпази от всичко и всички; Нахида - не е тайна, че богът на секса подхожда с уважение и възхищение към нея и силната и природа; Адорел - Ариман често подхожда към него със съмнение заради нетипичната му история. Въпреки това те се наслаждават на компанията си взаимно. Insignia GODDESS OF EARTH, NATURE, LIFE, GROWTH, THUNDERS, BLOOD, VIRGINITY, DIGNITY & CHILDBIRTH FC: Lucy Boynton Previously known race: Human; Generation of god: First; Status: Obtained. Инсигния се беше оженила млада по волята на родителите си, но за разлика от повечето момичета на своята възраст имаше късмета женихът и да бъде точно мъжът, когото обича. Едва няколко месеца след сватбата им се бе появила на бял свят първата им рожба - прекрасен син, в чиито сини очи Инсигния се губеше. Бе минала през много премеждия, за да му даде живот - тежка и изтощителна бременност и многочасово кърваво раждане, което почти бе отнело живота и. Но за нея си струваше и дори би го повторила отново - бе саможертвата, която бе направила, за да даде нов живот, и дори за миг не бе съжалила, че бе поела този риск. Не знаеше дали отново щеше да успее да забременее - дълги месеци със съпруга и не успяваха да създадат още едно дете докато една вечер на пълнолуние тя не го зарадва с вестта, че отново ще го направи баща. Техният син вече бе на повече от три години, когато на бял свят се появиха две момиченца близначки, чието износване и раждане не бе по-малко трудно за русокосата жена. Ала съпругът и бе до нея във всичко - както в този съдбовен ден, така и във всяка радост и нещастие. Стискаше ръката му, когато и дотежаваше, заспиваше в обятията му, когато бебешкият плач я изтощаваше и не и даваше и миг покой. Но всичко това тя приемаше като саможертвите, която една майка е длъжна да направи. Следващата бременност не бе толкова дълго чакана, но можеше да се каже, че бе най-изстраданата от Инсигния. Близнаците и - момче и момиче, се бяха родили в тъмна вечер, в която единствената светлина идваше от светкавиците, раздиращи небето. Спомняше си ясно тази нощ, в която трябваше да успокоява три плачещи малки деца, докато в ръцете си държи две съвсем крехки създания, борещи се за първата си глътка въздух. Общо взето така протичаше животът на младата Инсигния - с пет деца на ръце преди появата на шестата и и последна рожба - син, с мъжа и, който през дните ходеше на лов или риболов, а когато не бе зает да им осигурява прехраната и кожите, от които да правят одеждите си, поемаше хлапетата на ръце, за да може майка им да си отдъхне поне за миг. И всичко това и се струваше сравнително нормално и в реда на нещата - изпълняваше своята роля като жена, а той - своя дълг като мъж. Тяхното съвместно битие - на младата двойка и на шестте им дечица, можеше да бъде наречено идилично. Момчетата и момичетата им растяха обичани, безгрижни, тичаха из ливадите и беряха цветя, подаряваха ги на майка им, а усмивката и бе по-топла дори от самото слънце. Имаха всичко, от което се нуждаят, докато един ден на обрати не промени живота им. Съпругът и не се прибираше от лов по обичайното време, което караше неприятна тръпка на притеснение да бушува под стомаха на Инсигния. Дечицата не спираха да питат за баща си, а оправданията и вече свършваха. Вечерта, когато ги приспа, мистериозен мъж бе потропал на вратата и. Търсеше подслон и храна, а доброто сърце на Инсигния не и даваше да го остави навън в нощта. Все по-често и по-често започваше да се засича с този мъж, а нейният любим така и не идваше. Нямаше и помен от него, но нещо в думите на този почти непознат - бе се представил като Хийт, караше русокосата жена да се тревожи. Но не и трябваха много уж случайни срещи, за да успее да свърже точките и да разбере, че точно той стои зад липсата на съпруга и. Въпреки това му даваше "ползата от съмнението" до момента, в който и дотегна от игрички. Конфронтира го. След известно отричане си призна кой е той - призна, че е архон на опиянението, служещ на наскоро получилия божествен статус Ариман. И то не просто архон, а първият му създаден архон. Че иска Инсигния за себе си, че може тя да бъде неговият смъртен консорт, но в картинката пречката е единствено мъжът и и децата и. Следващата му стъпка бе да посече всяко едно от тях пред очите и. Тя можеше да се закълне в Дилук, че в този момент съвсем бе изгубила ума си. Дори не бе осъзнала кога бе посегнала към косата, намираща се на сантиметри от нея, бе посякла на десетки парчета тежкото му божествено тяло и бе проляла кръвта му из цялата ливада, оставяйки я да напои почвите и да придаде черен цвят на зелените сочни треви. Ала не можеше да гледа разпарчетосания му труп как лежи до малките телца на погубените и деца, над които бе бдяла, страдала, плакала, смеела се дни и нощи неуморно. Разпръсна останките му около селото, изми ръцете си отвратена, положи в студената земя телцата на дечицата и и се отправи към любимата си гора, за да намери поне малко покой за сърцето си, което от златно се бе превърнало в желязно за броени секунди. Това бе моментът, в който Инсигния вече не бе обикновената смъртна жена, майка и съпруга, а се бе превърнала в богиня, както и денят, в който получи сърпа, съхраняващ част от тази нейна божествена природа. Топлата и усмивка бе охладняла, а ръцете и не се бояха да проливат кръвта на всеки понечил да я измести през вековете. Легендите разказваха за не един или двама смелчаги, опитали да я убият и да заемат нейното първично място, ала безуспешно. Вече нямаше какво да я спира, нямаше деца, над които да милее, нито мъж, когото да милва. Единствените и деца бяха броени архони, към които обаче тя далеч не се държеше майчински, напротив - бе студена и често несправедливо жестока от страх, че някой може да и ги отнеме. Затова не създаваше такива, не се привързваше към вече създадените си, ала въпреки това бе готова да точно толкова безмилостно да разкъса всеки, дръзнал дори само да ги доближи с нечисти намерения. Relationships: Ренея - първият архон, когото създава. Преди да стане архон, Ренея е гора - любимото място за отдих на Инсигния. Придаването на човешки лик на това райско кътче е единичен случай в историята на Авликени; Ариман - бог, с когото има тиха вражда. При самозащита и от гняв тя убива първия му архон по жесток начин; Векс - бог, към когото Инсигния чувства едновременно уважение и хлад; Енеас - между себе си и него Инсигния често намира общи неща, свързани с миналото им отпреди да станат богове, но не изразява това гласно. Отношенията и към него са сравнително неутрални; Нахида - може би божеството, към което Инсигния таи най-високо уважение. Рядко се намира в компанията и, но емоционалната дистанция между тях е значително по-малка от тази на Инсигния с останалите богове; Сиел - богът, пред когото Инсигния най-често сваля гарда си. Гледа на него като на собствен син и е готова да го предпази с цената на всичко; Адорел - чувствата на Инсигния са неутрални към него, макар понякога тя да изказва мнението си, че той е станал бог, без да е готов за това. Nahida GODDESS OF DREAMS, WISHES, WISDOM, PURIFICATION, LUCK, THE DESERT, ILLUSIONS, WANDERERS & FAVORS FC: Alexa Demie Previously known race: Unknown; Generation of god: First; Status: Obtained. Много често, когато хората говорят за боговете от Първото поколение, думите и мислите им са насочени към кървавите дела на Ариман или Инсигния и тяхното мрачно наследство. Малко са душите, които обръщат взора си към красивата господарка на пустините с благодарност и благоговение. Но въпреки че малко са тези, които помнят делата и, цял Авликейн е жив благодарение на нейната мъдрост и саможертва. По време на войната на архоните някои от тогава съществуващите богове вече усещаха, че няма да могат да се справят с по-силните си събратя, и обръщаха очи към земите отвъд Авликейн, търсейки бягство. Точно накрая на тези земи се намираше голямата пустиня Сукремал. Дюните и се простираха надлъж и нашир, никой никога не бе успявал да ги прекоси - дори и номадските племена, живеещи в тях. Животът в пустинята не бе лесен, но Нахида бе родена и закърмена в обичаите и привичките на номадите. Обичаше да танцува под жарките лъчи на слънцето, обичаше да чете прашните томове, с които баща и се сдобиваше чрез размяна с други племена. Те бяха пътешественици, приключенци. Обичаха да се смеят и да пътуват, да посрещат гости и да пият кротко чай с тях под тентите си. Всички бяха добре дошли, каквито и намерения да имаха. Но скоро младата жена щеше да разбере, че не всеки гост има добри намерения. Някои искаха просто да видят как света гори. В един изключително горещ ден Нахида бе намерила припаднал мъж близо до техният лагер и го бе отнесла при баща си и лечителите на племето, за да се опитат да го върнат в съзнание. Странникът бълнуваше за далечни земи и за някаква "война, за която номадите в пустинните земи все още не бяха чували". Мъжът стискаше упорито чантата си дори и в полубудното си състояние. Нахида стоеше до него с дни и се грижеше за раните му, сменяше превръзки върху челото му, нежно пееше песни на техния език в опит да облекчи мъките му. Все пак тя го бе открила, което според законите на пустинята значеше, че той е неин гост. С времето младежът дойде в съзнание и след като му обясниха как са го открили, сякаш се поотпусна в компанията на спасителите си. Представи се като Мат, но не разкри нищо за пътуванията си или дори за произхода си. Нахида имаше усещането, че странникът носи някаква тежест в себе си. Погледът му често натежаваше, когато тя го питаше за външния свят, и той преглъщаше тежко. Затова след време младата жена спря с въпросите и остави Мат да се приспособи към номадския им начин на живот. Очевидно му харесваше да е при тях, но скоро Нахида започна да усеща, че не само това е привлякло вниманието му. Погледът му често падаше върху нея по нежелан, дори перверзен начин. Доста пъти и бе намекнал, че това тя да го намери, не е било случайност, но младата девойка никога не бе му обръщала внимание. Докато един ден той не отиде при баща и да поиска ръката и в брачен обет. Но за нещастие на Мат в Сукремал нещата не се случваха както в останалата част от Авликейн. Никой не бе длъжен да се омъжи или ожени освен ако сам не пожелае. Много от номадите посвещаваха животите си в това да изследват определена част от науката или да усвоят някое изкуство. Тези хора бяха гледани със същия респект и приемственост както и тези, които бяха решили да започнат семейство и да създадат челяд. Затова бащата на Нахида бе отхвърлил молбата му, казвайки му, че истината се крие в очите на неговата на пръв поглед крехка дъщеря. Казват, че в болката човек разкрива истинската си същност. Това бе един от тези случаи. Младият Мат се оказа Тъмен бог, бягащ от издигащите се тогава Седмина и останалите, които искаха да се доберат до престолите им. Не бе толкова силен, че да се изправи срещу току-що издигналата се Инсигния и кървавите митове, които я преследваха, нито срещу Ариман - героя на "Войната на бурите" и първият бог на Авликейн. Той бе просто млад бог на знанието, носейки го със себе си във формата на малка блестяща лилия, която той така упорито съхраняваше в чантата си. Оскърбен и наранен от отказа на Нахида, Мат бе покварил лилията със скрито знание и я бе пуснал в оазиса на племето. Оттам водите на цял Сукремал - колкото и оскъдни да бяха те, бяха покварени с чума, от която нямаше лек. Чумата не оставяше хората да спят, карайки ги да виждат илюзии за бъдеще, минало и настояще. Неща, които нямаше да се случат, или неща, които вече бяха извън допира им. Хората издираха очите си от мъка или щастие, не успявайки да намерят покой дори и за секунда. В кратките моменти в които вече припадаха от изтощение, твърдяха, че сънища не ги спохождаха - все едно някой или него ги ядеше. Нямаше изход от тази ситуация. Още по-зле и Мат бе изчезнал напълно. Нахида - виждайки страданието на хората си и знаейки, че тя е виновна за него, беше решила да направи каквото зависи от нея за да помогне на народа си. Тя се обви с шала си и се отправи към единственото място, където можеше да открие отговорите - Библиотеката. Макар и митично, старите хора в Сукремал твърдяха, че точно в центъра на пустинята се намираше библиотека, в която се съдържаше цялото знание на света. Младата жена тръгна да се лута из дюните, търсейки това древно място. Да пие от покварената вода, и носеше ужасни видения и илюзии за това как Мат се връща и я убива. Как племето и я отритва за решението, което бе взела. Докарана до лудост и вече мигове преди последния си дъх, пред тъмния и взор се разкри огромен оазис точно където допреди мигове бяха дюни. Оазисът бе толкова привлекателен и хладен, че тя запълзя на лакти само за да се добере до него. Колкото повече се приближаваше, слънцето намаляваше. Когато стигна до водите му, успя да осъзнае, че там вечно бе нощ. И точно там - във водите на безкрайната нощ, освен отражението си виждаше милиони книги на дъното на басейна. Неприятна течност се носеше през водите му, но не успяваше да скрие напълно величието на Библиотеката. Колкото и да се пресягаше през водата, Нахида така и не успя да се докосне до тях. Тогава звездите над нея и разкриха какво трябва да направи. Някои от почитащите я смятат, че самата Аела е нашепнала в ухото и за действията, които трябваше да бъдат извършени. Други твърдят, че все пак е успяла да се докосне до малкото мъдрост на върха на библиотеката. Там - под звездното небе, Нахида прерязала китките си и оставила кръвта ѝ да се смеси с водата и покварата на Сукремал. Това и позволило да влезе в Библиотеката и да се докосне до сънищата на хората и това, което ги изяждало. А това нещо се оказало Мат - в мизерната му божествена форма. Нахида го убила в страната на сънищата и се върнала към своето тяло, което било изключително крехко ѝ на прага на смъртта. Въпреки всичко тя успяла да пречисти Сукремал от ужаса и заради това получила своето място измежду Седемте. До ден днешен останалите богове говорят, че смъртната ѝ форма е крехка и често ѝ се налага да прекарва време из сънищата на хората, за да не се изтощи. Relationships: Лорен - Архон, който е неин щит и бодигард заради слабото ѝ тяло. Двамата са постоянно заедно и се говори, че имат по-дълбоки отношения. Ариман - Нахида не крие респекта си към него; Векс - Нахида често отвръща на галантността му със същото. Останалите богове често виждат това като лек флирт; Инсигния - Нахида я чувства близка до себе си въпреки различията и студа на Инсигния; Енеас - Нахида винаги е мила и уважителна с него. Проявява интерес към библиотеката, която Енеас пази; Сиел - макар стихията му да е същинската противоположност на тази на Нахида, може да се каже, че двамата перфектно се допълват и тя гледа на него като на по-малък брат; Адорел - Нахида е свикнала да гледа към него със съмнение, макар да се старае да потиска тези мисли и винаги да е любезна към него. | - luca - Admin Posts : 2539 | |
Нед Окт 16, 2022 8:48 pm | ||
Vex GOD OF TIME, MEMORY, RETRIBUTION, KARMA, FREE WILL, CATS, PROFANITY, CONTRACTS & OATHS FC: Kit Harington Previously known race: Unknown; Generation of god: Second; Status: Obtained. Да си бог на времето, определено бе трудна и досадна задача. Поне така се кълняха останалите от Седмината, когато станеше въпрос за лорд Векс. А тъмнокосият бог само се подсмихваше с обичайната си неразгадаема усмивка и потъваше обратно на мястото си. Господарят на часовниковата кула бе една енигматична личност за историците от света на Авликени, мнозина от тях подозирайки, че да си бог на времето, му е дало шанса да впише или изтрие дадени неща в общата хорска памет и история. Но от къде започна историята на самото Време? Мнозина твърдят, че се е случило малко след издигането на престолите на Седмината. Първият бог на Времето е бил с ангелски произход и е носел името Касиан. Свидетелство за това са статуите, издигнати в негова чест през квартала на Времето. Повечето от Седмината се опитват да изтрият всеки спомен за своята смъртност и преходност, но Векс бе наясно, че колектива помни. Помни повече от всеки един бог и техните дребни вендети. Но той нарочно желаеше да пренесе спомена за Касиан в бъдещето. Касиан бе негов приятел. Най-близкият му приятел. Бе млад и красив, с усмивка, която бе способна да вдъхне живот дори на най-уморените и да излекува най-болните. Ако външният им вид бе репрезентация за силите им, то Касиан бе бъдещето - красиво, светло и изпълнено с надежда, а Векс бе тежкото и сиво настояще, което на всеки от нас му се налага да избута. Той бе запленен от чара и остроумието на приятеля си, още в първата минута в която го бе срещнал и беше му се посветил напълно. Но да си бог на Времето, не бе лесна задача и тъмнокосият можеше да види как тежестта на всяка изминала минута слага по още едно перо на крехките рамене на ангела. Той бе същество, изтъкано от радост и красота, а вечното въртене на колелото не му даваше шанс да се порадва на преходността на сезоните или да гледа залеза. Докато не се появи тя. Дори самата мисъл за нея караше стомаха му да се обръща от раздразнение. Не защото беше някаква зла жена, която бе хванала приятеля му в своите лапи и го ползваше за користните си цели. Или пък някой млад и амбициозен архон, който искаше да се сдобие с власт по собствен си начин. Тя или Сесилия, както още бе известна, бе чиста като капка роса, с огромни невинни очи, изпълнени единствено с детска наивност и доброта. Бе визуалната репрезентация на чистата и девствена девойка в беда и Векс мразеше това още от момента, в който я срещна. Мразеше как Касиан загърбваше всяко едно свое задължение, за да бере цветя с нея в някоя долина, или злоупотребяваше със силите си, за да и показва видения за бъдещето и да и дава знания, които тя не би трябвало да има. Единственото му успокоение бе, че въпреки всичко в края на деня Сесилия бе смъртна и рано или късно на приятеля му щеше да му се наложи да се върне към задълженията си по един или друг начин. Но успокоението му скоро се превърна в най-голямата му тревога. Още през Втората епоха консортите на Седмината бяха мишени за убийци и недоброжелатели. Тъмните богове чакаха своя момент, а младата любовница на бога на Времето бе твърде лесна мишена. Ранена от смъртоносна стрела по време на тяхната разходка, русокосата девойка бе изпаднала в кома и никой не бе способен да я извади от нея. Касиан бе търсил надлъж и нашир, но за нещастие тя продължаваше да спи в своят непробуден сън. Съсипан от своето нещастие, младият ангел бе започнал да изпада в тежки състояния на гняв и безсилие и заплашваше останалите богове, че ако не успеят да направят нещо, ще съсипе самото време на главите им и ще затрие цялата памет и прогрес на човечеството. Толкова сериозни бяха пристъпите му, че се говори, че самият Ариман го бе предизвикал на дуел за бъдещето на Авликейн. Но дотам така и не се стигнало. Една вечер, докато луната огрявала лицето на Сесилия и сълзите на Касиан капели върху нея, Векс наръгал най-добрия си приятел в гърба и взел силите му за себе си. Действие, за което той самият се проклина до ден днешен. Но въпреки това останалите богове и самият Векс поставят правилото, че когато някой бог или архон вземе свой консорт, той е длъжен да го представи пред бога на Времето. Ако връзката им стане потенциално опасна, тъмнокосият бог заключва бога в своята кула, а смъртният чисто и просто бива убит. Тогава Векс получава и своята божествена арфа, съдържаща част от божествената му есенция. Тя има 27 струни, а когато и последната от тях бъде изсвирена, времето спира за известен период и може да бъде създаден времеви затвор, но той самият е решен да използва това си оръжие само в много крайни случаи. Много от заключените в Кулата богове и архони твърдят, че са виждали спящата Сесилия в кулата, запазена от лапите на времето, и разбират защо Касиан би съсипал всичко за още една минута с нея. Но след като мине известно време, тези същите твърдят, че могат да простят всичко на Векс - смъртта на половинките им, фактът, че често го виждат да си говори с котки, и дори това, че има навика да дъвче кокали. Relationships: Мелора "Лора" - младият архон на Векс, който той обича да закача, знаейки, че тя е безкрайно любопитна защо я е избрал. Ариман - богът, когото Векс почита най-много и на когото има най-голямо доверие; Инсигния - Векс се опитва да подхожда деликатно и с разбиране към трудния и нрав; Енеас - Векс се разбира с него чудесно въпреки различията в характерите им; Сиел - лична мисия на Векс е да го закриля. Често той открива радостта в невинната природа на Сиел; Нахида - към нея Векс е изключително галантен и уважителен; Адорел - между двамата в миналото е имало известно напрежение заради нагласите на Адорел към него, но Векс му предава ценен урок и в момента подхожда към всичко това със смях. Aeneas GOD OF THE SUN, TRUTH, PROPHECY, KNOWLEDGE, JUSTICE, EGO, POWER, WEALTH & VIRILITY FC: Hayden Chistensen Previously known race: Evarrim; Generation of god: Second; Status: Obtained. За да разкажем тази история, трябва да се върнем назад във времето на Първата епоха. Източниците са красноречиви относно господарката на Енеас и на какво точно е била богиня, защото според слуховете след като богът заел мястото ѝ, се погрижил всеки помен от миналото и деянията ѝ да бъдат заличени. Въпреки това тези, които все още са живи и помнят, я споменават с името Летисия. Конфликтите между враждуващите богове се вихрела с пълна сила, а богинята изобщо не криела вкуса си към кръвопролитие и жаждата си за все повече власт. Според някои оцелели източници Летисия била способна да изпрати стотици от своите слуги на сигурна смърт вместо да се откаже от претенциите си за дадена земя. Ала колкото черно било сърцето на богинята, толкова по-заслепяваща била красотата ѝ. Мъже и жени били готови на всичко, за да получат благоволението ѝ, дори да отдадат живота си на служба при нея. Горделива и студена, Летисия отхвърляла всички предложения, дори сред тях да се говори, че имало и такива на богове. Никой не бил достатъчно добър за красавицата освен Акелиан - един архангел, върху когото черното ѝ сърце спряло цялото си неподправено внимание. За добро или зло от отровната ѝ любов щял да се роди и нейният крах. Акелиан се съгласил да стане неин любовник и така било за известно време, докато архангелът не ѝ обърнал гръб – някои твърдят, че избягал от нея, отвратен от истинската същност на богинята, а други казват, че се влюбил в магьосницата Алитея, която тайно я взел за своя съпруга. Щом разбрали, че очакват дете, решили да избягат от взора на богинята, за да не ги застигне проклятието на лудостта ѝ. Десет години успели да се скрият от нея, тъй като Летисия била твърде заета с битките си, за да преследва лично отмъщение. Щом обаче слуховете за местонахождението на Акелиан и семейството, което създал, стигнали до ушите на богинята, тя побързала да ги открие. Всичко, което ѝ казали, се оказало истина – Акелиан и Алитея имали двама невръстни синове и още едно дете, което се очаквало, да се появи на бял свят съвсем скоро. Летисия избила цялото му семейство и благоволила да запази Енеас жив, тъй като бил първородният син на Акелиан, според нейните разбирания на него се падала частта да изкупува греховете на баща си. Отвела момчето в земите си, ала много скоро се отегчила и го изпратила при войните си, за да го обучат в изкуството на войната, в която да ѝ служи. Годините се изнизвали една подир друга, а малкото момче се превърнало в красив млад мъж, кален в множество битки воин и амбициозен магьосник, който никога не забравил онзи злощастен ден и обещанието, което дал пред себе си - да отмъсти за съдбата на семейството, което му било отнето. Според една версия на историята се превърнал се в един от най-добрите ѝ генерали. Дори мнозина го наричали с прозвището „Героят без страх”. Други източници отричат връзката между двамата мъже, защото „Героят без страх” се позовавал с друго име, изгубено в историята. Според трета страна, която може би е най-близко до истината... ставало въпрос за един и същ мъж, който след като станал бог, приел името Енеас. Към днешни дни няма останала информация как Летисия е получила един от Седемте трона, но скоро след това богинята изпратила вест на Енеас с която го викала при себе си. Искала лично да му съобщи новината, впечатлена от постиженията му на бойното поле. Енеас не бил виждал красивото ѝ лице дълги години, ала омразата му горяла като в първия ден. Щом обаче богинята срещнала порасналият първороден син на архангела, нова лудост пламнала в гърдите ѝ, защото младият мъж бил живо копие на баща си. Не си представял, че отмъщението му ще мине по този път, но нямало низини, до които не бил готов да стигне, за да си отмъсти. Така Енеас се съгласил да стане неин любовник. И въпреки че тайно мразел всяка минута прекарана с нея се постарал за Летисия да бъде точно обратното. Още години минали, а бъдещият бог, който по това време вече бил издигнат до един от нейните архони, търпеливо изчаквал момента, в който да разкрие истинското си лице. За тази част от историята източниците мълчат, неизвестно е какво е довело до събитията от онзи ден, но в края му и богинята и малцината ѝ архони намерили смъртта си от ръцете на Енеас, който заел нейното място сред Седмината. Relationships: Аруна - Тя е първият архон, който Енеас издига още в същата вечер, в който става един от Седмината. Отношенията им са сложни, но няма някой, който да отрече лоялността и отдадеността, с които Аруна служи на своя бог. Често го придружава на съвети и събития, като шепне в ухото му всички тайни и полезна информация, която тя и мрежата ѝ от шпиони е събрала. Ариман - може да се каже, че двамата са приятели, макар между тях често да се усеща напрежение на моменти; Векс - отношенията им са добри и могат да бъдат определени като приятелски; Инсигния - между себе си и нея Енеас открива немалко общи черти, но въпреки това счита строгостта и към всичко и всички за излишна; Сиел - намира го за твърде чист и невинен за този свят. Както всички богове, Енеас е неспособен да таи към него лоши чувства; Нахида - също я смята за твърде добродушна, но таи дълбоко уважение и я намира за силна жена; Адорел - намира историята за превръщането му в бог за нелепа и в продължение на векове самият Енеас бил нащрек дали няма подобна злощастна съдба да го сполети, но впоследствие отношението му постепенно се променя и в днешни дни двамата често прекарват време заедно. Ciel GOD OF WIND, SNOW, VALOUR, MARTYRS, REVOLUTION, FLOODS, DROUGHTS, PATRON OF RUNAWAYS & OUTCASTS FC: Lucky Blue Smith Previously known race: Unknown; Generation of god: Second; Status: Obtained. Макар и Адорел да се славеше като най-младия и неопитен сред боговете, Сиел определено твърдо бе заел ролята на бебето в техните редове. Крехкият на пръв поглед млад бог на снега имаше нежна и свенлива усмивка, която лесно разчупваше ледовете в негово присъствие. Дори самата Инсигния често си позволяваше да го гали по косите докато си мислеше, че никой не я гледа. Тихият му глас отключваше във всички някакво дълбоко заровено родителско чувство, от което никой не можеше да се отърси. Но истината бе, че на пръв поглед чупливото момче бе преживяло много - и като смъртен, и като бог. Сиел бе роден в село високо в планините на Дракона. Това беше верига планини в Авликени, които някога се бяха славели с това, че са били дом на всички ледени дракони. Какво са ледените дракони? Според дебелите книги и кратките разкази на малцината оцелели очевидци ледените дракони представляват подклас на драконовото семейство, което живее единствено в тази планинска верига. Говори се, че са огромни бели дракони с почти прозрачни криле, на които носят само студ и вятър. Малко са оцелелите сред срещата с тях, но те твърдят, че драконовата атака не може да се различи от обикновена лавина, защото дъхът им е само сняг и лед. Още през края на Първата епоха срещите на очевидци с този вид дракони са намаляли драстично, но племената, живеещи в този район, винаги са твърдели, че те често ги посещават в човешки вид и дори разменят някои трудни за намиране стоки. Тази история, както на всеки от Седмината, се развива по време на Втората епоха и Войните на архоните. Младият Сиел бе роден и отгледан сред студа и леда, но сърцето му бе останало меко и нежно, незасегнато от външните условия. Много от хората в селото му се караха, че е отделил време да спаси някое малко коте от премръзване или да пресади някое цвете, за да не бъде попарено то от сланата. Животът в планината бе тежък и нямаше място за слабости. Това бе мотото и на вожда на селото - Улрик. Едър и безмилостен мъж, който рядко проявяваше каквато и да бе емоция. Дори и деня, в който дъщеря му бе убита под незакрепена греда на къщата им - той не пророни нито сълза за нея. Някои твърдяха, че жена му - поболяла се от мъка, е избягала в снеговете и е оставила да я погълнат. Но това не промени студената персона на Улрик. Но промени нещо друго - самото време в планината на Дракона. От този ден насам бе започнала ужасяваща буря, която не позволяваше на никого от селото да го напусне или да ловува за храна. Сиел често ходеше измежду къщите, помагаше на възрастни хора, грижеше се за родилки с малки деца, носеше храна на сираците в къщата на Одеон. Всеки ден, събуждайки се с надеждата, че ще погледне през прозореца и ще види студеното слънце през облаците. Но този ден така и не идваше. Скоро храната на селото бе започнала да свършва и Улрик бе обявил, че ще направи човешко приношение, за да умилостиви боговете на Планината. Човешките приношения дори през Втората епоха бяха варварска и забравена практика, но селяните бяха толкова отчаяни, че бяха готови да опитат всичко. На същия ден принесоха на олтара една млада девойка, за която се говореше, че преди няколко дни бе отказала да се омъжи за Улрик. Сиел се мръщеше, защото след 2 седмици приношенията продължаваха, а бурята не стихваше. Дори му се струваше, че става по-силна. Бе възроптал няколко пъти, но останалите не му бяха обърнали внимание. Че кой бе той? Докато един ден той не бе нарочен да е проклетото приношение. Баба му, мъдра и топла старица, бе вързала някаква тънка връв със странна плетка около врата му и го бе изпратила навън с думите "Бъди силен, момчето ми. Студът ще те изпита днес.". Сиел бе убеден, че под това имаше предвид дали кръвта му ще изтече първа, или бялата смърт ще затвори очите му. И в двата случая не умираше от желание да разбере. Но въпреки всичко смело отиде на каменния олтар по средата на селото. Обърна се към съселяните си и ги запита защо са тук и защо слушат този луд мъж. Отговор нямаше. Само го приковаха към ледения камък. Отронвайки сълза, той за последен път се прокле за своята слабост. Но Дилук му бе подготвил нещо друго. Изведнъж от далеч се чу свиреп рев и студът стана непоносим. Ако Сиел си бе мислил, че бурята бе студена, този хлад се прокрадваше вътре в костите му. Отвори очи и видя над него призрачните крила на леден дракон, който се бе насочил право към олтара със своя студен дъх. Белокосият затвори очи и усети как хвръква във въздуха и гърбът му се удря срещу близката къща. Беше жив. Умираше от студ и от болка, но беше жив. Видя как цели квартали от селото му са обхванати в лед. Хора - подкрепящи режима на Улрик и неговите приношения, бяха оковани в кристал. От бурята излезе красива жена. Бе като изваяна от мрамор и сребро - недостижимо прекрасна. Дойде до него и му помогна да стане - допирът и носеше същият този лед като въздуха от преди малко, а в очите и имаше нещо старо и скрито. Дракон. Ръката му трепереше в нейната, но тя се усмихна. Някой би казал нежно, но имаше нещо свирепо в усмивката и. "Не се тревожи, дете. Знам, че тя вярва. Че ти вярваш. В нас. В доброто." Докосна връвта около врата му и рязко се обърна към Улрик, който като по чудо бе жив. За кратко. Жената го бе оковала в ледени окови и той беше паднал, почни отнет от света от бялата смърт. Тогава драконът му обясни, че Елохимите му бяха дарили място измежду Седемте заради силата, с която водеше всички, и твърдостта, с която бе приел смъртта на дъщеря си. Но Улрик - глупакът бе сметнал, че силите му идват от кръвопролитието. Тя хвърли на Сиел сребърната кама, с която щеше да бъде отнет неговият собствен живот, и му кимна. И за пръв път през живота си той не се замисли дали това щеше да е правилното решение. А в замяна на това получи леден пръстен, в който се съдържаше част от божествената му есенция. Relationships: Седи - Седи е избрана за негов архон непосредствено след като Сиел става бог. Тя е негова майчина фигура и постоянен спътник във всяко начинание. Ариман - от неговата жестока личност Сиел не чувства друго освен закрила; Векс - Сиел го уважава безкрайно силно и често изразява това на глас; Инсигния - Сиел е нейният пристан на комфорт, затова тя вероятно е богинята, с която той прекарва най-много време. Тя го приема като свой син, а той нея - като своя майка; Енеас - Сиел е неспособен да изпитва към него негативни емоции. Винаги се отнася към него с топлина; Нахида - между двамата Сиел открива общи неща и като всички останали богове я уважава с цялото си сърце; Адорел - гледа на него като на близък връстник. | - luca - Admin Posts : 2539 | |
Нед Окт 16, 2022 8:50 pm | ||
Adorel GOD OF SECRETS, DUSK, YOUTH, LOVE, ECSTASY, ABUNDANCE, VITALITY, CONVIVIALITY & DECEIT FC: Herman Tømmeraas Previously known race: Human; Generation of god: Third; Status: Obtained. Адорел на пръв поглед не бе нищо повече от типичното момче на тази възраст. Животът му се състоеше в ежедневни срещи с момичета и момчета, множество любовни тръпки, компания под чаршафите и много, много вино. Родителите му бяха собственици на лозя, от което изкарваха повече от приличен доход, така че младият им наследник лесно можеше да си позволи всичко от това, че и повече. Такъв си бе - обичаше богатите трапези, увеселенията и всичко, способно да го накара да почувства нещо. Всичко това го правеше да изглежда повърхностен и глезен и дори да бе така, под повърхността му се криеха толкова много неща, които той умело държеше точно там, където трябваше. В крайна сметка не бе длъжен да излага наяве всичко това, което знае и може, нали? Може би повечето момчета и дори мъже биха имали един единствен стремеж - лозята и имотите на родителите му. Биха били готови да пролеят кръвта им червена като виното, за да получат всичко това. Но Адорел не считаше така - той бе убеден, че това е нещо, което по право му принадлежи и което рано или късно щеше да получи, без да се налага да се старае. Неговата цел в живота бе нещо много по-висше - искаше да стане бог. Правилно - бог. Дори титлата на архон не му звучеше подходяща. Бе чувал истории за това как някои от сегашните богове са заели местата си в пантеона, убивайки своя предшественик. Знаеше, че тези истории не са просто легенди, разнасящи се от уста на уста, затова бе решен да се справи. Даваше си сметка, че това е дело, за което втори шанс няма; че трябва да планира всичко до най-малката въздишка, ако не иска тя да му се окаже последна. Бе си набелязал Векс като бог, чиито сили желае да вземе. Внимателно бе пресметнал шансовете си за успех и търпеливо чакаше животът да ги срещне, за да нанесе повратния удар на живота си. Ала явно Дилук му бе отредил друга съдба. В една от вечерите, прекарани в местната кръчма, бе се развихрил поредният бой. Този път участник бе един от малкото му близки истински приятели, а причината - съвсем глуповата според него, недостойна да бъде вдигната такава врява, но случилото се се бе случило. Биеха се за компанията на жена, която по негово мнение дори не бе нищо особено. С цел самоотбрана Адорел бе посегнал към най-близкия нож и без дори да се опомни кога и какво се бе случило, по случайност бе убил бог. Ала не този бог, когото искаше да убие - младият мъж се бе превърнал в трето поколение бог на младостта, екстаза, любовта и още ред стихии, които дълго време щеше да разучава. Не бе това, което очакваше, но можеше да се каже, че се радва - в крайна сметка бе станал бог, а в края на деня това бе най-важното. Колкото до момичето, което бе ябълката на раздора в кръчмата - от архон се бе превърнала в обикновена смъртна при смъртта на господаря си точно толкова бързо, колкото Адорел от обикновен смъртен се бе превърнал в бог. Ала явно с големите награди идваше и голямата тежест. Не знаеше дали при останалите второ поколение богове всички спомени на предишния носител на силите преминаваха постоянно като на лента пред очите им, нямаше и да пита чисто и просто от гордост. Но не му харесваше видяното - първоначално най-близките чужди спомени го връхлитаха, след това лентата се изтегляше със събития по-назад докато не достигна и до спомените на първичния бог, властвал над това, което е сега в ръцете му. И у двамата богове виждаше някаква странна енергия, докарваща ги до лудост. И то не от приятната лудост, не до екстаз, а до истинска лудост, консумираща всичко у тях и превръщайки ги в свои собствени врагове. Не знаеше дали трябва да приема това като предупреждение, като закана, като вероятност или чисто и просто като информация какво е било някога и какво е сега. Но едно знаеше - трябваше да бъде нащрек, за да не го сполети същото. Разбира се, Адорел умело си мълчеше и за всичко това пред останалите богове. Въпреки видяното, въпреки смесените сигнали той оставаше все същият жизнен закачлив младеж, умеещ да флиртува дори само с поглед. Сега се наслаждаваше на вечната си младост и на живота на бързи обороти, а архоните му са му свидетели колко обичаше всичко това. И колко обичаше любовта сама по себе си във всичките и форми и измерения. Можеше да се каже, че на пръв поглед нищо в поведението и живота на Адорел не се бе променило за тези векове от дните, в които бе просто синът на винаря, до дните, в които бе трето поколение бог. Разбира се, вътрешно само той знаеше какви саможертви трябваше да прави и колко внимателно трябваше да следи за всяка своя крачка, колко мисъл трябваше да вкара във всичко и как да преброи внимателно благословиите си така, че да печели доверие и при необходимост винаги да излиза сух от водата. Привидно небрежната му личност се справяше чудесно в това да надхитря и да изиграва точно толкова добре, колкото се справяше в това да флиртува, твори и забавлява. Чувстваше се сякаш силите бяха избрали него, а не той тях, както всъщност се и бе случило. Но ако се абстрахираше от чуждите спомени, които бе обречен да гледа ежедневно, както и от постоянното усещане за тревожност, че нещо ще го побърка, обсеби или отнеме това, което си бе спечелил - животът му на бог вървеше повече от прекрасно. Въпреки това той не губеше интерес към другите раси, даже напротив - интересът му растеше все повече и повече във вечността. Често се закачаше с всяка от тях и дори често не споделяше, че е бог - или тънко изпускаше тази подробност, или се представяше като човек, ако станеше въпрос. Забавляваше се с това да играе игрички, но все пак заблудата е по неговата част - можем ли да го виним? Relationships: Бойн - Адорел го избира за свой архон на вдъхновението, защото е впечатлен от всички таланти, които Бойн има. По негова молба Адорел го подмладява външно. В момента двамата са много близки. Ариман - двамата прекарват немалко време заедно в различни видове забавления; Векс - между тях в началото се чувства напрежение, но след една вечер, в която Векс бе преподал на Адорел нужния урок, както и след първия за Адорел Божествен съвет, тази обстановка постепенно олеква. Въпреки това Адорел изпитва смесени чувства към бога, когото искал да убие; Инсигния - Адорел няма много досег до нея заради студения и характер; Енеас - двамата са сравнително близки приятели, доколкото светът на боговете позволява това. Прекарват немалко време заедно в правене на всякакви дейности; Сиел - също един от близките на Адорел. Въпреки шеговития нрав на Адорел и неоскверненото сърце на Сиел те се разбират добре; Нахида - към нея Адорел изпитва уважение заради саможертвите, направила, за да спаси Авликейн в миналото. m e ! | - luca - Admin Posts : 2539 | |
Sponsored content | ||
Yesterday at 4:01 pm by salleine.
» Запазете своя лик
Нед Ное 17, 2024 11:28 pm by - luca -
» Върнете своя герой
Чет Ное 14, 2024 10:25 am by - luca -
» Новини
Пет Ное 08, 2024 2:25 am by - luca -
» now i am waiting again for the catastrophe of my personality to seem beautiful again, and interesting, and modern.
Пет Ное 08, 2024 2:04 am by - luca -
» unable are the loved to die, for love is immortality
Пет Ное 08, 2024 2:04 am by - luca -
» Важни съобщения
Чет Ное 07, 2024 10:25 pm by - luca -
» Предложения
Чет Ное 07, 2024 10:22 pm by - luca -
» Вземете готов герой
Чет Ное 07, 2024 9:21 pm by - luca -