“The foolish wolves wait for me to stumble. The smart ones know I will not.”

Александър Калязин така и не разбра значението на думата “достатъчно”. Палейки продълговатия, тънък цилиндър между устните си, вече мислеше за следващия, за по-следващия, за този след него. Целувката на пламъка бе мигновена и временна, и светлинката изчезна в нощта също толкова бързо, колкото се бе появила, но отпечатъкът й в гърдите му продължаваше да пулсира и тлее – един своеобразен малък, неутолим огън от желание, поглъщащ безследно всичко, до което се докоснеше, подобно на черна дупка. Настоящата цигара се усещаше притъпено, с дим прелял в кислород още преди години, а еваримът дърпаше машинално, докато пресмяташе опциите си, по-скоро по навик, отколкото за удоволствие. И все пак щеше да има още много след нея, за принципа. Защото трябваше да има всичко дори когато не го искаше. Насладата от тези придобивки си бе заминала отдавна, ала той продължаваше да я търси по дефолт, да я гони, белязан безвъзвратно от непостижимата идея за нея.
А тя идваше в много форми. Цигара тук, някой и друг вражески труп там. В известен смисъл, точно тази смесица от липса и стремеж го бяха докарали дотук. Семейството му - преди да го затрие - бе отдавало тези пориви на максимализъм на амбицията му, вероятно за собствено успокоение, и не пропускаше да му напомни, че тя ще е тази, която някой ден ще го погуби, ако духовете не го направеха първи – същата тази хищна амбиция и отчаяна нужда да се докаже, които той бе култивирал и в сина си. Александър обаче имаше повече опит и по-малко причини да живее. Предпочиташе да не казва на черното бяло. Виждаше и началото, и края в себе си, и ако амбицията бе стартовата позиция – изначалната точка на всичко, то алчността бе финалната, кървавочервена права към саморазрухата му. Амбициозният човек има граници и знае кога да спре, празнува и цени постиженията си, за некроманта обаче те никога не стигаха, обезсмисляйки се едно друго захвърлени на купчинка в най-далечния, прашен кът на съзнанието му. Не разбираше значението на думата “достатъчно”, защото никога не се бе чувствал така или като такъв – все нещо не стигаше за пълнотата на картината от изживявания и емоции, сякаш някой бе откраднал основния цвят за допълването й. В следствие, платното жадно попиваше всяка подобна багра твърде бързо, за да не можеше Калязин да спре и да смогне с насищането му. Това прави разни неща с човека. Разяжда го отвътре, оставя го празен. Кара го непрекъснато да усеща глад. За повече. За всичко.