Nothing’s too late to heal you. Here’s the key to be free.

В стаята мъждукаше приглушена топла светлина от догарящи свещи по окъпаните в танцуващи сенки стени. Цветовете бяха тъмни, неприветливи, гротескни дори, а на фона на царуващия мрак единственият лъч светлина бе крехкото, слабо тяло на девойка, разположено внимателно в огромната спрямо нея постеля. Косите ѝ, меки като кадифения морфийски пясък, бяха разпръснати като изкусно изтъкана паяжина по цялата възглавница. По челото, прикрито от няколко мокри кичура, се стичаха ситни капки пот – следи от треската обзела немощното ѝ същество. Гърдите, скрити под влажния бял плат на дългата нощница, се надигаха едва-едва в неравномерен такт. Тракането на стъкленици и колби принуди момичето да надигне уморени клепачи, а с премрежения и влажен поглед се опита да различи трите силуета в помещението, но безуспешно.
- Моля Ви, докторе, помогнете ѝ. – улови пречупения глас на баща си. – Тя е всичко, което имаме... Спасете я. – пригласиха го майчините хлипания.
- Ще направя всичко по силите си, но... – младият отчетлив тон разбуди умиращото ѝ съзнание.
Още едно потропване на стъклените пособия, след което замъглената фигура на младежа се приближи и приседна предпазливо в края на леглото. Усети смразяващата му длан на фона на горящата си плът, а върху пресъхналите бледи устни прецизно постави продълговатото шишенце, изсипвайки неприятната на мирис течност в гърлото. Брюнетката преглътна тежко, мъчно; пръстите ѝ потрепериха, намерили убежище в ръката на ридаещата безмълвно майка.
- Остава ни само да чакаме. – заключи Адриан, а налегналата умора настоятелно затвори очите на пациентката.

Потъвам. Безвъзвратно и окончателно. Опитвам се да се издигна над повърхността, но ръцете и краката ми отказват да се движат. Достигам ръба на пропастта между живота и смъртта. Ще падна – не знам кога, но усещам, че ще се случи. Всички мои видения подсказват, че няма да избягам от проклятието, но никога не издават кога точно ще ме застигне и погълне. Винаги в очакване...
Размърдам длани, за да открия лице, и премигам няколко пъти, за да нагодя зениците към безплътното черно пространство. Изправям се без усилие, като че бях перце, и оглеждам нищото – чувствам го толкова познато, колкото и чуждо. Пристъпвам напред, а босите ми стъпала карат водата под тях да вибрира. След всяка стъпка пътеката става все по-ясно очертана. Заглеждам се в отражението си, а може би то в мен. Различно е: живо и истинско. Приклякам и протягам ръка към нея, но тя просто си отиде. Затова продължавам. Лутам се из празнината на съзнанието си, из избледнелите спомени на родовата памет, а сенките на миналото бавно, но сигурно прогарят разсъдъка ми. Усещам грубия захват по крайчеца на роклята, по оголената кожа на ръцете и краката си. Напомнят за всички грехове на предците, за всеки погрешен избор през вековете. Още когато една от сестрите на Роан Ашенфорд встъпила в брак с нечистокръвен и създали вампир по свой образ и подобие; през всяко следващо поколение с болната амбиция да издигнат още и още изчадия на Авернус; до клетата ми майка, която в отчаян опит да прекъсне прокълната си съдба се венчала за човек и родила мен. Безкористна цел с трагичен завършек – има твърде много кръв по ръцете на семейството, за да се отмие така лесно, да се забрави така бързо. Над мен тегне проклятие. Сякаш Одеон бе жигосал своята марка още преди да изляза на бял свят. Не за да ме пази, а за да не забрави, че трябва да ме прибере в своята обител в отговор на всички мерзости на дедите ми. Еваримската кръв, бълбукаща във вените, е моето наказание. Няма лек, няма и време. Само смърт.
Достигам ръба - не го виждам, но долавям крайчеца с върна на пръстите си. Ще падна. Днес. Заглеждам се в отражението си, тя е тук, до мен. Гали косата, целува челото ми. Усмихва се и за кратък миг заострените ѝ кучешки зъби проблясват в тъмнината. Накрая ме прегърна, като че за сбогом, и избута тялото ми от ръба, оставяйки на гравитацията да си свърши работата. А аз... Потъвам. Безвъзвратно и окончателно. Ще се разбия на стотици парченца. Стъклен прах в процепите на времето и пространството. Стискам очи в очакване на сблъсъка. Обаче... Такъв така и не дойде. Усещам се в нечии ръце, в нечия прегръдка. После всичко изчезна. Остана само натрапчивия свеж аромат на лимони през август.

Писукането на ранобудни птички принудиха възрастния мъж да издърпа завесите, а сивкаво-сините утринни лъчи да нахлуят през леко открехнатия прозорец. Студеният влажен въздух подразни дробовете на момичето, което се размърда неспокойно в своята постеля. Това незначително действие предизвика фурор в душите на родителите ѝ и задоволство в тази на доктора, приседнал тихо в долния край на леглото.
- Ще живееш. – възкликна с равен и уверен тон младежа, докато старата двойка обсипваше бледите длани на дъщеря си с целувки.
- Още малко. – отвърна брюнетката с меланхолична усмивка на лице.